Читать «Сабриел» онлайн - страница 47

Ала прийомите на мис Прионт за общуване с домашната прислуга изглежда не действаха при домашните привидения. То продължаваше да я жули, като от време на време я обливаше с гореща вода.

— Как да го накарам да спре? — изпелтечи тя към Могет, когато над главата й се изсипа още повече вода и привидението започна да търка долната половина на тялото й.

— Не можеш — отвърна Могет, който изглежда доста се забавляваше с гледката. — Този е особено непокорен.

— Какво… ау!… Престани! Как така, този?

— Тук има много такива — каза Могет. — Всеки от рода Абхорсен си е създал свои. Може би защото след неколкостотин години стават като този. Привилегирована семейна прислуга, която винаги си мисли, че знае най-добре. На практика са хора по възможно най-лошия начин.

Привидението прекрати търкането дотолкова, че да напръска с вода Могет, който отскочи в грешната посока и изпищя, когато водата го застигна. Тъкмо преди върху й да се излее поредната огромна порция, Сабриел видя как котаракът се стрелна под леглото, а опашката му разполови покривалото.

— Достатъчно, благодаря! — изрече тя, когато последната капка вода се процеди през една решетка в покрития с плочки участък от пода.

Навярно привидението бездруго беше приключило, помисли си тя, когато то наистина престана да я мие и се зае да я подсушава с кърпата. Момичето грабна кърпата от ръцете му и опита сама да довърши, ала съществото контраатакува и започна да реши косата й, предизвиквайки ново стълкновение. В крайна сметка, Сабриел беше тази, която се загърна в долната дреха и мантията и се остави да й направят маникюр и енергично да я срешат.

Тя се любуваше на миниатюрния, повтарящ се мотив със сребърен ключ върху черната мантия в огледалото на гърба на един от кепенците на прозорците, когато някъде в къщата прозвуча гонг и слугата-привидение отвори вратата. Миг по-късно Могет се втурна покрай нея, надавайки вик, който Сабриел разтълкува като „Вечеря!“. Тя го последва далеч по-спокойно, а привидението затвори вратата зад гърба й.

Вечерята бе поднесена в главната трапезария на къщата. Това беше дълга, внушителна стая, която заемаше половината от приземния етаж, а акцентът в нея беше прозорецът от цветно стъкло, който се простираше от пода до тавана в западния край. На прозореца беше изобразена сцена от изграждането на Стената и, подобно на повечето предмети в къщата, беше силно зареден с Магията на Хартата. Навярно в него нямаше почти никакво истинско стъкло, мислеше си Сабриел, докато гледаше как вечерното слънце блещука из изнурените фигури, строящи Стената. Както и при привиденията, ако се вгледаше внимателно, човек можеше да различи миниатюрните символи на Хартата, които образуваха шарките. През прозореца се виждаше трудно, но ако се съдеше по слънцето, навън беше почти мръкнало. Сабриел осъзна, че е спала цял ден, а може би дори два.

Една маса, дълга почти колкото стаята, се простираше в далечината — излъскана до блясък маса, изработена от някакво светло лъскаво дърво, богато отрупана със сребърни солници, канделабри и доста нереални на вид кани и покрити плата. Ала само две от местата бяха напълно подготвени, с множество ножове, вилици, лъжици и други прибори, които Сабриел помнеше само от неясните рисунки от учебника си по етикет. Например, тя никога досега не бе виждала истинската златна сламка, с която се изсмукваше вътрешността на нара.