Читать «Сабриел» онлайн - страница 179

Двете малки котки стояха една до друга. Едната беше черна, другата — бяла. И двете се наклониха напред, а гърлата им потръпнаха, и всяка изплю по един сребърен пръстен. Котките се прозяха, когато пръстените се търкулнаха към Сабриел, после се свиха на кълбо и заспаха.

Тъчстоун гледаше как пръстените се търкалят в праха, а среброто блестеше на лунната светлина. Те се удариха в Сабриел, но тя не ги взе. Двете й ръце все така стискаха Ранна, но той беше замлъкнал, опрян на гърдите й. Мечът й беше надвиснал над нея, а острието и дръжката му хвърляха сянка във форма на кръст по лицето й.

През съзнанието на Тъчстоун премина някакъв спомен от детството. Един глас, гласът на пратеник, говореше на майка му.

— Ваше Величество, носим тъжни новини. Абхорсен е мъртъв.

Епилог

Смъртта изглеждаше по-студена отвсякога, помисли си Сабриел, и се запита защо, докато не осъзна, че още лежи. Във водата, носена от течението. За миг понечи да се възпротиви, но после се отпусна.

— Всеки човек и същество трябва да умрат… — прошепна тя. Светът на живите и неговите грижи й се струваха много далечни. Тъчстоун беше жив и това я правеше щастлива, доколкото изобщо можеше да чувства нещо. Керигор беше разгромен, поне затворен, ако не наистина мъртъв. Беше свършила своята работа. Скоро щеше да премине зад Деветата порта и да намери вечен покой…

Нещо сграбчи ръцете и краката й, повдигна я над водата и я изправи.

— Твоят час не е настъпил — каза един глас, глас отекнал сред още петдесет.

Сабриел примигна, защото около нея имаше много светещи човешки фигури, кръжащи над водата.

Бяха повече, отколкото можеше да брои. Не бяха мъртви духове, а нещо друго, подобно на изображението на майка й, призовано от хартиената лодка. Силуетите им бяха смътни, но тя веднага ги разпозна, защото всички бяха облечени в тъмносините роби със сребърни ключове. Всеки един от тях беше Абхорсен.

— Връщай се — изрекоха те в хор. — Връщай се.

— Не мога — проплака Сабриел. — Мъртва съм! Нямам сила…

— Ти си последният Абхорсен — прошепнаха гласовете, а блестящите сенки се приближиха. — Не можеш да изминеш този път, преди да се е появил друг. Силата е в теб. Живей, Абхорсен, живей…

Внезапно тя наистина усети силата. Беше достатъчна, за да пропълзи, прегази и отново да поеме по реката, предпазливо проправяйки си път към живота, докато блестящият й ескорт накрая изостана. Един от тях — навярно баща й — леко докосна ръката й в мига, преди да остави царството на смъртта зад гърба си.

Едно лице изплува пред погледа й — лицето на Тъчстоун, който се взираше в нея. До ушите й достигна звук, далечен, дрезгав звън на звънци, който й се стори не на място, преди да осъзнае, че това са сирените на линейка, линейки, които набираха скорост откъм града. Не усещаше присъствието на никакви мъртви, нито пък долови някаква велика магия, Свободна или на Хартата. Но все пак, Керигор си беше отишъл и се намираха почти на четиридесет мили от Стената…