Читать «Сабриел» онлайн - страница 17
Гарт Никс
— Да. Когато пристигнах, неприятностите тепърва започваха. Труповете отказваха да останат погребани — на нашите хора или на съществата от Старото кралство. Войниците, убити предишния ден, се появяваха на плаца. Съществата, на които не позволявахме да преминават, възкръсваха и нанасяха по-големи щети, отколкото приживе.
— И как постъпихте? — попита Сабриел. Тя знаеше много за ограничаването и налагането на действителната смърт, но не в такива мащаби. Сега наблизо нямаше мъртви създания, защото тя винаги инстинктивно долавяше допирните точки между живота и смъртта около себе си, а тук не бе по-различно, отколкото на четиридесет мили разстояние, в колежа „Уайвърли“.
— Нашите магове на Хартата опитаха да се справят с проблема, но нямаше специални символи на Хартата, които да… причинят смъртта им, само можеха да унищожат физическата им форма. Понякога това бе достатъчно, а друг път — не. Налагаше се да прехвърляме войската в Бейн и дори по-далече, само за да се възстановят от това, което Главният щаб предпочиташе да възприема като пристъпи на масова истерия или лудост. По онова време не бях маг на Хартата, но ходех с патрулите в Старото кралство и започвах да се уча. По време на една обиколка попаднахме на мъж, който седеше до един Камък на Хартата, на върха на един хълм с изглед както към Стената, така и към границата.
— Тъй като той очевидно проявяваше интерес към границата, старшият офицер на патрула реши, че трябва да го разпитаме и да го убием, ако се окаже, че носи подправена Харта или е някакъв свободен магьосник, приел човешка форма. Но, естествено, не го направихме. Това беше Абхорсен, който идваше при нас, защото бе чул за мъртвите.
— Ескортирахме го дотук и той се срещна с генерала, който командваше гарнизона. Не знам какво са се разбрали, но подозирам, че е било Абхорсен да възпира мъртвите и в замяна да получи гражданство в Анселстиер и правото свободно да прекосява Стената. Определено разполагаше с двата паспорта след това. Както и да е, той прекара следващите няколко месеца, дълбаейки вятърните флейти, които виждаш между теловете…
— Ах! — възкликна Сабриел. — Питах се какво е това. Вятърни флейти. Това обяснява много неща.
— Радвам се, че разбираш — каза полковникът. — Аз още не мога. Преди всичко, те не издават никакъв звук, независимо колко силно духа вятърът. Върху тях има символи на Хартата, които не бях виждал никога, преди да ги издялка, и никога повече не съм ги виждал другаде. Но когато започна да ги поставя… по една на нощ… Мъртвите постепенно изчезнаха и нямаше нови възкръснали.
Те стигнаха дъното на парадния плац, където до един свързочен окоп имаше друга червена табела, която гласеше:
Една телефонна слушалка и верига на звънец изразяваха обичайното раздвоение по границата. Полковник Хорис вдигна слушалката, завъртя шайбата, слуша известно време, а после затвори. Намръщен, той дръпна веригата на звънеца три пъти в бърза последователност.
