Читать «Сабриел» онлайн - страница 168

— Защо? — настоя да узнае мисис Пърч, учителката по математика. — За какво е всичко това?

— Нещо идва от Старото кралство — отвърна лаконично Сабриел, наблюдавайки промяната по лицата им, докато говореше. — Съвсем скоро ще бъдем нападнати от мъртвите.

— Значи учениците ми ще бъдат в опасност? — проговори мисис Гринууд, проправяйки си път напред, между две уплашени учителки по английски. Тя погледна Сабриел в лицето, сякаш го разпозна, а после добави: — Абхорсен.

— Всички ще бъдат в опасност — каза мрачно Сабриел. — Но без помощта на местните Магове на Хартата, няма и най-малка вероятност…

— Добре — отвърна мисис Гринууд с известна решителност. — В такъв случай, най-добре е да се организираме. Ще отида да доведа Сълин и Елимер. Мисля, че те са единствените Магове на Хартата сред отговорниците на класове — могат да организират останалите. Мисис Пърч, най-добре се погрижете за… ах… евакуацията към Северната кула, тъй като допускам, че мисис Ъмбрейд ще бъде… ъъъ… много замислена. Мисис Суон, най-добре вземете готвача и прислужниците — запасете се с прясна вода, храна и свещи. Мистър Арклър, бъдете така добър да донесете мечовете от гимнастическия салон…

След като се увери, че всичко е под контрол, Сабриел въздъхна и бързо отиде отвън, отминавайки войниците, които окачваха газови лампи в коридора. Въпреки това, навън все още беше по-светло, а небето се къпеше в червено и оранжево от последните слънчеви лъчи.

Тъчстоун и разузнавачите бяха свалили саркофага, който беше омотан с въжета. Сега той сякаш светеше със собствената си, отвратителна вътрешна светлина, а блещукащите символи на Свободната магия се плъзгаха по повърхността му, като нечиста пяна или кървави съсиреци. С изключение на разузнавачите, които сваляха въжетата, никой не се доближи до него. Навсякъде имаше войници; едни размотаваха бодлива тел, други пълнеха торби с пясък от градината, подготвяйки стрелковите позиции на втория етаж, завързвайки сигнални ракети. Ала сред цялата суматоха, около светещия ковчег на Рогир оставаше празен кръг.

Сабриел се отправи към Тъчстоун, усещайки неохотата в краката си, а тялото й се отвращаваше от мисълта да се приближи до адската луминесцентна светлина на саркофага. Сега той сякаш излъчваше по-силни вълни, причиняващи гадене, след като слънцето почти бе залязло. В сумрака, той изглеждаше по-голям, по-силен, а магията му — по-могъща и злокобна.

— Дърпайте! — извика Тъчстоун, повдигайки въжетата заедно с войниците. — Дърпайте!

Саркофагът бавно се плъзна по старите камъни на паважа, поемайки към предните стълби, където други войници трескаво сковаваха дървена рампа, като я монтираха над стъпалата.

Сабриел реши да остави Тъчстоун със заниманията му и повървя малко по алеята до мястото, откъдето можеше да погледне през железните порти. Стоеше там и се взираше, а ръцете й нервно докосваха дръжките на звънците. Сега те бяха шест — и навярно всички бяха безсилни пред ужасната мощ на Керигор. Както и един непознат меч, странен на допир, въпреки че бе изработен от създателя на Стената.