Читать «Можеш ли да пазиш тайна?» онлайн - страница 3

Напредване в кариерата! При тази мисъл усещам сърцето ми да се свива в до болка познат копнеж. Най-после ще покажа ла татко, че не съм пълна загубенячка. И на мама. И на Кери. Щях да им отида на гости и в един момент да, подхвърля небрежно: „Впрочем, повишиха ме в изпълнителен директор по маркетинга.“

На визитките ми щеше да пише: „Ема Коригън, изпълнителен директор по маркетинга.“

Или „Ема Коригън, главен вицепрезидент (маркетинг)“.

Стига само всичко да мине добре днес. Пол каза, че сделката била бетон и че за мен оставало само да кимам и да им стисна ръцете, така че дори аз съм щяла да се справя с приключването й. Е, поне дотук всичко върви наистина идеално.

Добре де, признавам си, че не разбирам деветдесет процента от това, което казват. Ама аз не разбирах нищо-нищичко и по време на устния изпит по френски на матурата, а пак получих петица, нали така?

До слуха ми достига смътно: „Ренозициониране… анализ… ефективност на себестойността…“

Мъжът в сивия костюм продължава да дудне за нещо си. С възможно най-непосредствен жест протягам ръка и примъквам мъничко към себе си визитната картичка с името му, оставена на масата пред него, така че да мога да прочета какво пише на нея.

Дъг Хамилтън. Точно така. Хубаво, ще мога да го запомня. Дъг. От дъга. Фасулско. И после… Хам… нещо като ам-ам, нали? И какво се получава? Да изкльопаш дъгата, а? Шантава работа. Или пък…

Добре де, забрави! Просто ще си го запиша.

Записвам си в бележника „ренозициониране“ и „Дъг Хамилтън“ и незабелязано се понамеетвам на стола си. О, Боже, тази прашка ми е адски неудобна. Така де, поне според мен прашките поначало са адски неудобни за носене, ама тази, с която съм сега, е наистина адски-адски неудобна. Може би защото ми е с два номера по-малка, знам ли.

Което пък вероятно се дължи на факта, че ми е подарък от Конър. Той сигурно е казал на продавачката, че тежа петдесет и един килограма. И тя е предположила, че нося осми номер. Осми номер! Ха!

(Честно да ви кажа, мисля, че тази мърла просто е искала да ми направи сечено. Няма начин да не знае, че съм послъгала за килограмите. Така де, всяка жена го прави!)

Разменяме си значи ние подаръците за Коледа, аз си отварям моя и какво да видя? Адски секси светлорозова копринена прашчица! Да, ама осми номер. Та какво да направя? Едно от двете:

А. Да си призная истината на Конър: „Прелестна е, но ще ми е малка. Аз нося по-скоро номер дванадесети и между другото не тежа петдесет и един килограма.“ Или…

Б. Да се напъхам някак си в прашката.

Всъщност напъхването не беше чак толкова страшно. Пък и после — особено на тъмно — възпалените червени черти по кожата ми почти не си личаха. Междувременно обаче се наложи скорострелно да изрежа от дрехите и бельото си всички етикетчета с размери, така че Конър никога да не разбере зловещата истина.

Излишно е да казвам, че оттогава много, много рядко съм си обувала точно тази прашка. Само от време на време ми се е случвало да я мярна как си лежи в чекмеджето ми за бельо — розовка, секси, адски луксозна — сърцето ми да се разтопи и да си кажа „О, не може пък да е чак толкова тясна“, а после да се напъхам някак си в нея. Точно така се случи и тази сутрин. Дори за момент си помислих, че съм отслабнала, защото отначало не ме убиваше особено много.