Читать «Можеш ли да пазиш тайна?» онлайн - страница 145

— Абсолютно! — подхвърля Джемима. — Колкото по-малко…

Тя млъква насред изречението, защото телефонът, който е изнесла на балкона и държи в ръката си, иззвънява.

— Ало? — казва Джемима в слушалката. — Камила, ти ли си? О! Ъъъ… момент.

Затулва микрофона с ръка и с широко отворени от изненада очи прошепва към нас:

— Джак е!

Зяпвам я шокирано.

— Кажи му, че Ема не иска да говори с него! — припряно нарежда Лиси.

— Трябва да говори с него! — прошепва настойчиво Джемима. — Инак той ще си помисли, че е победил.

— Но той при всички положения… — започва Лиси, но аз я прекъсвам, като грабвам слушалката от ръката на Джемима.

— Да? — казвам с бясно биещо сърце, но с възможно най-сух и враждебен тон.

— Ема, аз съм — долита до слуха ми познатия глас и изведнъж усещам прилив на толкова силни емоции, че чак краката ми се подкосяват.

Искам да плача. Искам да го ударя. Искам да го нараня… Но успявам някак да се овладея.

— Не желая никога повече да говоря с теб! — заявявам и изключвам захранването на слушалката, като едва си поемам дъх от вълнение.

В следващия миг телефонът отново зазвънява.

— Моля те, Ема — казва Джак, — изслушай ме за момент! Знам, че сигурно си разстроена. Позволи ми да ти обясня, моля те…

— Не чу ли какво ти казах? — повишавам тон с пламнало лице. — Ти ме използва и ме унижи, така че не искам никога повече да говоря с теб, нито да те виждам, нито да те чувам, нито да… да…

— Да те помирисвам — подсказва ми Джемима с настойчив шепот.

— …да те докосвам. Никога. Абсолютно никога.

Изключвам слушалката, влизам в хола и измъквам щепсела от контакта в стената. После с треперещи ръце изваждам мобилния си телефон от чантата и го изключвам в мига, в който той започва да звъни.

Връщам се на балкона, все още полуразтреперана от шок. Все още не мога да повярвам, че всичко изведнъж свърши… и то по такъв начин… Само за няколко часа цялата ми приказна любов се срина в калта.

— Знаеш какво трябва да направиш сега, нали, Ема? — поглежда ме Джемима.

— Не. Какво?

— Да си отмъстиш, разбира се! — забива в мен изпълнен с решимост поглед Джемима. — Да го накараш да си плати за стореното.

— О, не! — прави отвратена физиономия Лиси. — Толкова е унизително да си отмъщаваш! Не е ли хиляди пъти по-добре да отминеш с гордо презрение?

— Че каква полза като отминеш? — сопва й се Джемима. — Как ще си научи той урока, ако си премълчиш? Как ще разбере, че не е бивало да те обижда, така, че да не го повтаря нито към теб, нито към когото и да било друг?

— Двете с Ема винаги сме били на мнение, че човек трябва да държи на достойнството си — заявява Лиси решително. — Най доброто отмъщение е да не си позволиш да принизиш нравствените си ценности и да живееш добре, с гордо вдигната глава.