Читать «Можеш ли да пазиш тайна?» онлайн - страница 11

— Бизнескласа. На този полет няма първа — отговаря ми стюардесата тихо, а после повишава глас до нормален тон: — Всичко наред ли е? Доволна ли сте?

— Идеално. Много ви благодаря.

— Няма проблем.

Момичето ми се усмихва отново и се отдалечава по пътечката, а аз напъхвам дипломатическото си куфарче под предната седалка.

Уаууу! Ама тук наистина е страхотно! Широки удобни кресла, поставки за отмора на краката и изобщо… Това пътуване ще бъде абсолютен кеф от началото до края — казвам си твърдо аз. Пристягам възможно най-безгрижно колана през кръста си, като старателно се опитвам да не забелязвам ужасените присвивания на стомаха си.

— Ще желаете ли малко шампанско?

Приятелката ми, стюардесата, се е появила отново и ми се усмихва топло.

— О, чудесно — отговарям. — Благодаря.

Шампанско!

— А за вас, сър? Малко шампанско?

До този момент мъжът в креслото до мен изобщо не ме беше погледнал. Седи извърнат към прозореца. Облечен е в поизтъркани дънки и суичър. Когато се обръща да отговори на стюардесата, мярвам тъмни очи, набола тъмна брада и дълбока бръчка на челото.

— Не, благодаря. Само чаша бренди.

Гласът му е суховат, с американски акцент. Каня се да го попитам учтиво откъде е, но преди още да си отворя устата, той отново се е извърнал към прозореца.

Чудесно, защото ако трябва да бъда откровена, аз също нямам никакво настроение за разговори.

II

Добре де! Истината е, че цялата тази работа изобщо не ми харесва.

Хубаво, знам, че седя в бизнескласа; знам, че съм заобиколена от страхотен лукс. Ама стомахът ми въпреки всичко се е свил на топка от страх.

По време на излитането броях много бавно, със затворени очи, и това донякъде помогна. Но когато се издигнахме на около петстотин километра във въздуха, цялата ми решимост се изпари. Така че сега седя, отпивам от шампанското, чета някаква статия в „Космополитън“ — „Тридесет неща, които всяка жена трябва да направи, преди да навърши тридесет години“ — и полагам неимоверни усилия да приличам на безгрижна, изискано отпусната, пътуваща в бизнескласа висша специалистка по маркетинг. Но (О, Боже! О, мили Боже!) истината е, че и най-малкото шумче ме кара да подскачам; и при най-малкото трепване на самолета затаявам дъх и стисвам зъби.

С жест на привидно спокойствие протягам ръка към брошурата с инструкции за безопасност и уж разсеяно започвам да я чета. Спасителни изходи. Как да се свиеш и обгърнеш с ръце. Ако се наложи използването на спасителни жилетки — те са първо за децата и старите хора. О, Боже!!!!!!

Защо изобщо ги чета тези работи?!? Ами картинките?!? С какво може да ми помогне гледането на това как мънички човечета в спасителни жилетки скачат в океана, докато самолетът над главите им избухва?!? Бързо пъхвам инструкциите обратно на мястото им и отпивам глътка шампанско.

— Извинете, мис — казва появилата се до креслото ми непозната стюардеса с червени къдрици. — Вие в бизнескласа ли пътувате?

— Да — отговарям, като приглаждам косата си с жест на едва прикрита гордост.