Читать «Хотелът „При загиналия алпинист“ (Криминално-фантастична повест)» онлайн - страница 4

— Да ви донеса нещо? — попита Кайса. — Искате ли?

Аз я погледнах и тя пак повдигна рамо и се закри с длан. Беше облечена в пъстра опъната рокля, която се издуваше отпред и отзад, с мъничка дантелена престилка, ръцете й бяха голи, козуначени и на врата. А имаше наниз от едри дървени мъниста.

— Кой още живее тук сега? — попитах аз.

— Къде?

— При вас. В хотела.

— В хотела? У нас тук? Ами живеят…

— Кои именно?

— Ами кои? Господин Мозес живее с жена ги. В първа и втора. И в трета също. Само че там не живеят. А може би с дъщеря си. Не можеш ги разбра. Красавица, все върти очи…

— Така, така — казах аз, за да я окуража.

— Господин Симоне живее. Ето тука, отсреща. Все билярд играят и по стените пълзят. Палавници са, само че умърлушени. На психическа почва. — Тя пак се зачерви и започна да повдига рамене.

— А още кой? — попитах аз.

— Господин дю Барнстокр, хипнотизатор от цирка…

— Барнстокр? Онзи същият?

— Не знам, може и той да е. Хипнотизатор… И Брюн.

— Кой е този Брюн?

— Ами с мотоциклет са те, с панталони.

— Така — казах аз. — Няма ли други?

— Още някои живеят. Само че те просто така…

Стоят просто. Не спят, не ядат, само напразно стоят…

— Не разбирам — признах аз.

— А и никой не разбира. Стоят и това е. Вестници четат. Одеве пантофите на господин дю Барнстокр отмъкнаха. И още оставят следи… Мокри…

— Е, добре — казах аз с въздишка. — Не те разбирам тебе, Кайса. И не е необходимо. По-добре да покарам ски.

Загасих фаса в девствено чистата пепелница и се отправих към спалнята да се преоблека.

Глава 2

Около хотела бяха правили опити да карат ски, но по-нататък снежният покров на долината беше чист и недокоснат като новичък колосан чаршаф.

Аз подскачах на място, за да проверя закрепването, провикнах се и затичах срещу слънцето, все повече засилвайки темпа, примижавайки от силната светлина и от наслаждение, с всяко издишване изхвърлях от себе си скуката на одимените кабинети, на мухлясалите книжа, на сълзливите подследствени и мърморещото началство, мъката на меланхоличните политически спорове и брадатите анекдоти, на дребните грижи на жена ми и поривите на подрастващото поколение… унилите кишави улици, пропитите с миризма на червен восък коридори, празните уста на тъжни като простреляни танкове сейфове, избелелите небесносини тапети в столовата, и избелелите розови тапети в спалнята, и изцапаните с мастило жълти тапети в детската стая — с всяко издишване се освобождавах от самия себе си, казионен, високоморален, законопослушен до гнусота човечец с медни копчета, внимателен мъж и примерен съпруг, гостоприемен приятел и приветлив роднина, радвах се, че всичко това си отива, надявах се, че всичко това си отива безвъзвратно, че отсега нататък ще ми бъде леко, пъргаво, кристално чисто, в необуздан весел млад ритъм, и колко е хубаво, че дойдох тук… Юначага си, Згут, умник си, Згут, благодаря ти, Згут, макар че ти биеш своите „каторжници“ по мутрите… и какъв съм си още як, ловък и силен — мога ето така, по идеално права линия, сто хиляди километра по идеално права линия, а мога и ето така, остро надясно, остро наляво изхвърляйки под ските тонове сняг… А нали вече три години не съм карал ски, откакто купихме тази проклета нова къща… А, по дяволите старостта, по дяволите, не искам да мисля за това сега, по дяволите старостта, по дяволите къщата и ти върви по дяволите, Петер, Петер Глебски, законолюбив чиновник, дано ти прости бог…