Читать «Лъжците от Урановата планета» онлайн - страница 11

— Гръдните им кошове са широки, раменете също, но някак увиснали. Всичко е мускулесто, торсът, ръцете, краката им. Сега ги виждам така добре, че би било глупаво да кажа просто крайниците им. Страшни мускули! Вратовете им силно се разширяват към раменете… Движенията им са гъвкави и ту резки, мощни, ту бавни. Често застиват неподвижно. Ръцете и краката им са по-удължени от нашите. Сега китките, пръстите! Пръстите на нозете им са очертани отчетливо, по пет са, но са истински плавници. Пръстите им всъщност виждам като пет радиални очертания над плавниците стъпала. Но на ръцете! На ръцете пръстите им са съвсем като нашите, почти няма плавници, само дланите им са огромни… Кожата им, много от тях се въртят пред илюминатора, сега точно мога да кажа: тя прилича на делфиновата. Те ме гледат… Това не са хора, нали Ив? Чуваш ли ме? Павле, това не може да са хора, нали?

— Разбира се, че не са! — успокоително прозвуча гласът на командора. — Не се вълнувай! Не са и не могат да бъдат!

— Не се сърдете… Говоря глупости. Те ме гледат, те блъскат стените, илюминатора и се зашеметяват от ударите, навярно така са блъскали сала и изпарителя. Толкова са много! Мъчат се да захапят издатините на илюминатора, после се оттеглят, сякаш замислени… или разколебани… Не, идват отново! Не всички, разпиляват се, идват само десетина… двадесетина… Сега отново се придвижвам малко… Ето тук. Тук има нещо като руини на сгради! Представете си подморските руини, които откриват на Земята. Зидове, правоъгълни, квадратни, високи по метър… или по-малко… Някои са още по-ниски… Обрасли с миди, с някакви образувания… Не мога да се приближа до тях достатъчно близко с подводницата. Господи, защо не разбирам…

Стела замлъкна.

Обади се командорът:

— Добре, ние тук заснехме каквото можахме. Описваш точно. Но от теб не се иска анализ! На Земята ще дадат определения, ти само наблюдавай добре.

Стела мълчеше. Приборът пред Павел показваше движение. Тя навярно търсеше нещо. Какво още?

— Само зидове ли виждаш? — попита Павел.

— Само зидове. Павле, тук трябва да дойдат акванавти! Само зидове… Съществата… женските и малките им просто лежат край тях като риби. На сантиметри над дъното. Те не им служат за нищо, тези зидове. Тук няма вълни, няма движение, за да ги закрилят. А може би някога е имало и зидовете са служили като вълноломи…

Командорът се разсмя.

Павел побърза да заглуши смеха му:

— Продължавай, Стела!

— Защо ми се смее той?

— „Вълноломи“ — изпъшка командорът.

— Продължавай, Стела!

— Добре, Старче. Докато ми се смеете, аз гледам как те кърмят малките си, как играят с тях… Поглеждат към мен, но не се плашат. Чудно ми е как виждат… защото виждат всичко. Това е необяснимо. Поглеждат към мен, но не се плашат. И някои мъжки са… кротки. Искам да кажа, че не всички нападат… а сега вече престанаха изобщо да нападат. Висят във водата като акванавти… като старите акванавти от филмите, застинали за стъпаловидна декомпресия. Някои дори се оттеглят. Една майка с малкото си доплува до илюминатора. Вторачва се в мен, сякаш наднича. Разтваря уста — усмихва ли се? Или се озъбва? Ужасно!… Ужасно, ужасно!…