Читать «Лъжците от Урановата планета» онлайн - страница 10

— И какво от това? — засмя се отново командорът. — Какво от това? В Големия космос досега само ние сме картотекирали поне десетина вида, които „приличат“ на нас — сърдито добави той. — И това добре ти е известно. Стела, ти не си екскурзиантка! Съвземи се, описвай и предавай силуетите. Все нещо трябва да дадем на Центъра.

Стела помълча малко. На Павел отново му се стори, че чува задъханото й, възбудено дишане пред микрофона. Сега чака да се успокои. Да не говори като новачка, която се стъписва от всяко подобие на човек. Но гласът и пак бе развълнуван:

— Не зная с какво да започна… Може би с ръста? На ръст са около метър и осемдесет, два метра. Някои са и по-едри. Възрастните екземпляри… Представете си човек. Човек! Мъже… жени… деца… С всички външни белези на човека… А сега разликите. Нямат никакви косми. Телата им са съвършено гладки. Кожата им като че ли е удебелена, груба или може би това е само отблясък от прибора по порите на кожата им.

— Те не би трябвало да имат пори — внимателно се намеси Павел.

— Точно така — намеси се и командорът.

— Тогава не зная… Но люспи не са. Не виждам хриле… Ив, едно малко бозае! Едно мъничко, чудно, сладко бебе…

Командорът само изсумтя нещо.

— Говори последователно — добави след малка пауза.

Павел запали нова цигара. Обзе го нервна възбуда, каквато отдавна не бе изпитвал.

Наложи си търпение: Стела ще разкаже.

— Добре. Ще се опитам… както мога. Започвам от главата. Главите им са овални, с две очи, малко встрани, удължени… Огромни очи, клепачите им също изглеждат удебелени. Сякаш са жабешки очи.

— Жабешки, а не „човешки“ — въздъхна командорът.

— Темето на главите им е силно удължено и нагоре и назад — продължи Стела.

Тя говореше припряно, задъхваше се, после правеше продължителни паузи, навярно насочваше и регулираше термоинтроскопа, движеше се с подводницата. Дори не си даваше сметка, че макар и бледи, силуетите им се виждат върху екрана в кораба, говореше спонтанно, неуспяла да преодолее възбудата от необичайната за нея гледка. А Павел си припомняше подобните „случаи“ и му се искаше да я успокои, да й каже, че и той се бе вълнувал, и всеки от екипажа се бе вълнувал, докато не откриеха, че „хората“ са причудливи риби, странни бозайници, а на далечната Оазис II — растения… И никъде, и след никакви опити и наблюдения не бяха успели да намерят същества, макар и с каквато и да било форма, от какъвто и да било вид, които да имат нещо повече от инстинкти.

— Челюстите им са огромни — продължаваше Стела, — издадени са напред, с много остри, силни зъби. Челюстите им наистина са огромни, а носът им е закърнял, но с много разширени ноздри…

— Не говори като за хора, Стела — прекъсна я и Павел. — Така само ще се объркаш…

— Не мога другояче! Онова впечатление не ме оставя на мира… А вие си знаете вашето… Ето, ноздрите им приличат на цепнатини върху лицето. Така ли да обяснявам? Имам чувството, бих могла да пъхна юмрука си през тях.

— Добре, говори, както… — обади се командорът. — Изобщо не се съобразявай с нас.