Читать «Бойно поле Земя I» онлайн - страница 12

Джони и Браун Лимпър никак не се обичаха. По време на обредния танц Стафър седя настрана и постоянно правеше злобни забележки за танца, за погребението, за месото и за ягодите. Но когато се опита да обиди бащата на Джони с думите: „На тоя кокалите никога не са били на място“, той го удари с опакото на ръката си. Сега се срамуваше, че е посегнал на сакат човек.

Браун Лимпър стоеше изкривен и сгърчен, на бузата му можеше да се забележи бледа синина. Той гледаше приготовленията на Джони и цялото му същество изразяваше пожелания за лош късмет. Две момчета горе-долу на същата възраст (в цялото село само петима наближаваха двайсетте) се приближиха до Браун и го попитаха какво става. Той вдигна рамене.

Джони се бе съсредоточил в работата си. Може би вземаше прекалено много неща, но не знаеше какво щеше да му се случи. Никой не би могъл да му каже. В двете торби от еленова кожа, прехвърлени през гърба на коня, имаше кремък и прахан за палене на огън, снопове ремъци, камъни с остри ръбове, които се намираха много трудно, но режеха чудесно, три резервни боздугана, единият достатъчно тежък, за да разбие черепа на мечка, няколко топли кожени завивки, които не миришеха много, и допълнително кожи за облекло…

Той се стресна. Не беше усетил кога Криси се е приближила на една крачка от него. Надяваше се, че няма да му се наложи да разговаря.

Това си беше истинско изнудване и не предвещаваше нищо добро. Ако беше казала, че ще се самоубие, когато той не се върне, човек би могъл да помисли: най-обикновени момичешки приказки и фантазии. Но заплахата да тръгне след него, ако след една година го няма у дома, поставяха думите й в друга светлина. Това означаваше, че трябва да внимава. Не биваше да допусне да бъде убит. Да мисли за собствения си живот беше друго нещо — той не се плашеше и обичаше да рискува. Но мисълта, че Криси ще го последва долу в равнината, ако не се върне, накара стомахът му да се свие на топка. Ще бъде прободена, премазана или изядена жива от дивите зверове и всяка секунда от нейната агония ще бъде по вина на Джони. Тя намери сигурен начин да го принуди да бъде внимателен и да се грижи за себе си — точно това, което искаше.

Криси му подаваше нещо. По-точно две неща. Едното беше огромна костна игла с ухо, в което да се вкара коженият ремък, а другото — шило за пробиване на дупки. И двете бяха излъскани от дълга употреба и безкрайно ценни.

— Бяха на мама — каза тя.

— Нямам нужда от нищо.

— Не, ще ги вземеш!

— Няма да ми потрябват.

— Ако си загубиш дрехите — почти изплака тя, — как ще си ушиеш нови?

Тълпата от хора растеше. Джони нямаше нужда от специално изпращане. Взе иглата и шилото от ръцете й, развърза една от торбите и ги пусна вътре, провери дали няма опасност да изпаднат и я завърза отново.

Криси стоеше мълчаливо. Джони се обърна и я погледна. Уплаши се за нея. В лицето й нямаше и капка кръв. Изглеждаше, сякаш не е мигнала цяла нощ и е прекарала тежка треска.