Читать «Огледален танц» онлайн - страница 248

— Разкопчай му ризата — каза той на един от нападателите.

Той изпълни нареждането. Кокалестият мъж насочи светлината към белезите. Устните му се разтвориха в бяла усмивка, после той отметна глава и високо се засмя. Ехото на гласа му се изгуби в празния зимен здрач.

— Ей, глупако! Колко време ще ти трябва, за да разбереш?

— Барон Барапутра — каза Роан тихо и вдигна брадичка в бърз предизвикателен поздрав.

— Доктор Дърона — каза Ваза Луиджи в отговор, учтив и развеселен. — Твой пациент ли е? Значи ти няма да отклониш поканата ми да се присъединиш към нас. Моля, бъди ни гостенка. Ще го превърнем в малка семейна среща.

— Какво искаш от него? Той е изгубил паметта си.

— Въпросът не е какво искам аз от него. Въпросът е… какво може да искат от него други. И какво мога аз да искам от тях. Ха! Дори още по-добре! — Той даде знак на своя човек и обърна глава. Подкараха пленниците към затворения въздушен фургон.

Един от мъжете тръгна към синия леколет.

— Къде трябва да закарам това, сър?

— Върни го обратно в града и го паркирай на някоя странична улица. Където и да е. Ще се видим у дома.

— Слушам, сър.

Вратата на фургона се затвори. Издигнаха се нагоре.

ДВАДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Марк изстена. През тъмното гадене проблясваха ярките бодили на болката.

— Да му дадеш успокоително? — попита нечий изненадан глас. — Нали баронът каза да не го глезим.

— Ако повърне, ще трябва да чистиш — каза друг глас.

— О, дай му тогава.

— Баронът да го прави каквото ще. Нали ни каза, че го иска жив. Е, жив е.

Изсъска хипоспрей.

— Бедният содомит — каза първият глас замислено.

Благодарение на инжекцията Марк започна да се възстановява от попадението на стънера. Не знаеше колко време и пространство го отделя от клиника Дърона. Бяха сменяли най-малко три пъти транспортните средства, след като беше дошъл в съзнание, веднъж на нещо по-голямо и по-бързо от въздушна кола. После спряха и той и командосите минаха през обеззаразителна камера. Анонимно облечените командоси си отидоха, а той беше предаден на двама други стражи — мъже с големи плоски лица в черни панталони и червени куртки.

Цветовете на Къща Риовал. Ох!

Сложиха го с лицето надолу, с вързани ръце и крака в задната част на леколета. Сивите облаци, потъмняващи към свечеряване, не даваха никакви указания за посоката, в която се движеха.

„Майлс е жив.“ Облекчението от този факт беше толкова силно, че той се усмихна доволен, въпреки че лицето му беше притиснато в лепкавата пластмасова седалка. Каква щастлива гледка представляваше малкият мършав содомит! Той почти се разплака. Това, което беше причинил, беше поправено. Сега той наистина би могъл да бъде лорд Марк. „Всички грехове са ми опростени.“

Почти. Той се молеше доктор Дърона да беше казала истината относно възстановяването на Майлс. Очите на Майлс бяха уплашени и смутени. И той не беше познал Куин, поради което едва не я уби. „Ти ще се оправиш. Ще се върнеш у дома и всичко отново ще бъде добре.“ Той щеше да откара Майлс у дома и всичко отново щеше да е добре, по-добре от добре. Щеше да бъде чудесно.