Читать «Огледален танц» онлайн - страница 244

— Не зная — отговори загрижено Роан. — Това е външна охрана. Предполага се, че за нея отговарят хората на Фел.

Той погледна към заледения паркинг на комплекса. Двама души, облечени в ярко зелени дрехи, тичаха през него, викаха и сочеха нагоре, после се прикриха зад едно паркирано транспортно средство, опитвайки се да се прицелят с гранатомет. Друг страж енергично им замаха да не стрелят. Едно неточно попадение можеше да вдигне във въздуха пристройката и всичко в нея. Те кимнаха и спряха.

Той изви врат и долепи лице до стъклото, опитвайки се да погледне нагоре и наляво. Видя бронираната въздушна кола все още да виси пред прозореца на пристройката.

Нападателите вече се изтегляха. По дяволите! Никакъв шанс за защитния екран. „Много съм бавен.“ Командосите се качиха и въздушната кола се издигна. Мярнаха се ръце и една малка, дебела, облечена в сиво фигура беше изтеглена през вратата. Колата описа шест бавни кръга над бетона… сърцето му направо спря. Един накуцващ командос също беше изтеглен. Не оставяха ранени, които да бъдат разпитвани. Роан стисна зъби и го издърпа назад.

— Махни се от огневата линия!

Той се възпротиви и запротестира:

— Те си отиват! Сега трябва да ги бием, на собствен терен…

От улицата, иззад старата стена, ограждаща комплекса, излетя друга въздушна кола. Малък цивилен модел, невъоръжен и неброниран. Набираше височина. През плъзгащия се капак можеха да се видят неясните очертания на облечена в сиво фигура над таблото за управление. Със злобна гримаса на лицето. Бронираната кола на нападателите се отдалечи от прозореца. Втората въздушна кола се опита да извърши таран, да я принуди да слезе. Посипаха се искри, изпука пластмаса, иззвънтя метал, но бронираната кола отблъсна втората. Тя направи вираж към паважа и се приземи със скърцане.

— Наета, обзалагам се — изпъшка той. — Ще трябва да я плащат. Добър опит, почти успя… Роан! Онези въздушни коли долу ваши ли са?

— Искаш да кажеш на групата, така ли? Да, но…

— Хайде. Трябва да слезем долу. — Сградата вече беше пълна с хора от сигурността. Те задържаха всеки докато не изяснят неговата самоличност. Той едва ли можеше да скочи от прозореца и да прелети петте етажа до долу, макар че му се искаше. Или да има шапка невидимка.

„Оо. Да!“

— Пренеси ме! Можеш ли да ме пренесеш?

— Да, но…

Той изтича до вратата и падна в ръцете й.

— Защо? — попита тя.

— Направи го, направи го, направи го! — изсъска той през стиснати зъби. Тя го извлече в коридора. Той изучаваше хаоса през полупритворените си очи, истински стъписан. Безброй Дърони се движеха развълнувани зад кордон от хора от сигурността на Фел, които бяха блокирали цялата пристройка.

— Доведи доктор Крис да ме вдигне за краката — промърмори той през зъби.

Временно затруднена да спори, Роан извика:

— Крис, помогни ми! Трябва да го свалим по стълбите.

— Оо… — Останала с впечатление, че става дума за спешна медицинска помощ, доктор Крис не зададе никакви въпроси, а го сграбчи за глезените и миг след това вече си проправяха път през тълпата. Двете доктор Дърони тичаха, понесли човек с побеляло лице, вероятно ранен — облечените в зелено въоръжени мъже отстъпваха бързо от пътя им и им махаха да минат.