Читать «Илюзия с огледала» онлайн - страница 24

Милдред Стрет стана и се отдалечи. Луис Сероколд не забеляза и това. Очите му съсредоточено гледаха мис Марпъл иззад дебелите лупи на очилата.

— Виждате ли — продължи той, — магистратите винаги заемат погрешна позиция. Понякога са твърде сурови, а понякога твърде меки. Ако осъдят някое от тези момчета само на няколко месеца затвор, не постигат нищо… Младежите дори се гордеят с това. Хвалят се пред приятелките си. Строгата присъда често ги отрезвява. Разбират, че не си струва да продължават играта. Иначе е по-добре изобщо да не влизат в затвора. Възпитателен труд… Трудова терапия, както се изразяваме тук.

Мис Марпъл го прекъсна:

— Мистър Сероколд, какво е мнението ви за младия Едгар Лоусън? Мислите ли… че е напълно нормален?

Лицето на Луис Сероколд доби смутен вид.

— Надявам се, че състоянието му не се е влошило отново. Какво ви каза?

— Че е син на Уинстън Чърчил.

— Разбира се, разбира се. Както обикновено. Предполагам, досетили сте се, че е незаконороден, горкият, и е расъл при много лоши условия. Неговият случай ми беше препоръчан от едно дружество в Лондон. Нападнал човек на улицата, за когото твърдял, че го следи. Много типично, доктор Мавърик ще потвърди. Проучих историята му. Майката била от бедно, но почтено семейство в Плимут. Бащата бил някакъв моряк — тя дори не знаела името му. Трудно детство. Започнал да фантазира за баща си и по-късно за себе си. Носел униформи и ордени, които не му се полагат… съвсем типично. Но Мавърик смята, че състоянието му се подобрява и има надежди. Трябва да му вдъхнем увереност. Тук му поверявам отговорна работа, карам го да осъзнае, че не е важно какъв си се родил, а какъв си самият ти. Опитвам се да му внуша увереност в собствените му способности. Подобрението е забележимо. Радвах се за него… А сега вие казвате, че…

Той поклати глава.

— Възможно ли е да е опасен, мистър Сероколд?

— Опасен? Не мисля, че е проявявал склонност към самоубийство.

— Нямах предвид самоубийство. Говореше ми за врагове, за преследване… Това, простете, не е ли опасен признак?

— Не, не мисля, че се е стигнало чак дотам. Но ще поговоря с Мавърик. Той даваше надежди за него… Добри надежди.

Луис Сероколд погледна часовника си.

— Трябва да тръгвам. А, ето я милата Джули. Тя ще се погрижи за вас.

Мис Белъвър се приближи с бързи крачки.

— Колата ви чака пред вратата, мистър Сероколд. Доктор Мавърик се обади от Института. Предупредих го, че ще заведа мис Марпъл. Ще я чака пред портала.

— Благодаря ти. Трябва да тръгвам. Куфарчето ми?

— В колата е, мистър Сероколд.

Луис Сероколд бързо се отдалечи. Мис Белъвър ги проследи с поглед и промърмори:

— Някой ден този човек ще умре както ходи. Против човешката природа е никога да не се почива. Спи по четири часа на нощ.

— Много е отдаден на делото си — отбеляза мис Марпъл.

— Не мисли за нищо друго — потвърди мис Белъвър мрачно. — Дори и не се сеща да се погрижи за жена си или поне да й обърне някакво внимание. Тя е много мила, както сама знаете, мис Марпъл, и има нужда от любов и внимание. Само че тук не се мисли за нищо друго, освен за онази банда лигави момчета, които искат да живеят по лесния начин, нечестно, без и през ум да им минава, че трябва да работят. Ами почтените деца от нормалните семейства? Какво се прави за тях? Честността просто не интересува чудаци като мистър Сероколд, доктор Мавърик и останалите недопечени идеалисти тук. Аз и братята ми бяхме възпитани по трудния начин, мис Марпъл, и не сме научени да хленчим. Лигльовци, ето това е точната дума.