Читать «Илюзия с огледала» онлайн - страница 20

И той се отдалечи — чист и спретнат, патетичен, невзрачен. Мис Марпъл го гледаше и се чудеше…

Чу глас:

— Откачен. Напълно откачен.

До нея бе застанал Уолтър Хъд. Ръцете му бяха потънали дълбоко в джобовете и той наблюдаваше отдалечаващата се фигура на Едгар Лоусън.

— Що за място е това в края на краищата? Всички са побъркани. Всички до един.

Мис Марпъл не отговори и той продължи:

— Този Едгар… Как ви се струва? Твърди, че баща му бил лорд Монтгомъри. Не мисля, че е възможно. Старият Монти!? Това, което съм чувал за него…

— Не — съгласи се мис Марпъл. — Не е възможно.

— На Джина пък говорил нещо съвсем друго. Някакви врели-некипели, че е наследник на руския престол. Че е син на еди-кой си Велик княз и не знам още какво. Дявол да го вземе! Наистина ли това момче не е наясно кой е баща му?

— Предполагам, че не — отвърна мис Марпъл. — Може би точно в това е проблемът.

Уолтър се отпусна тежко на пейката до нея и повтори:

— Всички са побъркани.

— Не ви ли харесва Стонигейтс?

Младият мъж се намръщи.

— Просто не мога да възприема тези хора, това е всичко! Не мога. Вземете къщата… всичко в нея… Богати са, нямат нужда от пари. Имат ги. А вижте как живеят. Напукани порцеланови сервизи и евтини, най-обикновени боклуци, бъркотия. Никаква прислуга, както би трябвало да се очаква в такъв дом… Погледнете тапетите, завесите, тапицерията на мебелите… Сатен и брокат и какво ли не, но е пред разпадане. Голям сребърен чайник, но черен, защото не е почистван Бог знае откога. Мисис Сероколд просто не дава пет пари. £ Спомнете си с каква рокля беше снощи! Кърпена под мишниците, износена… А може да отиде и да си купи каквото си пожелае. От най-скъпите магазини. Пари? Потънали са в пари!

Той замълча замислен.

— Знам какво е да си беден. Няма нищо лошо в това, ако си млад и силен, ако си готов да работиш. Никога не съм имал много средства, но бях решен да постигна каквото искам… Смятах да отворя автосервиз. Бях отделил малко пари за това. Разговарях и с Джина. Тя ме изслуша и ми се стори, че разбра. Не я познавах добре. Всичките онези момичета в униформи изглеждаха почти еднакви. Искам да кажа, като ги видиш не можеш да прецениш коя е богата и коя — не. Е, дадох си сметка, че е малко над мен… че има образование и така нататък, но тогава ми се струваше без значение. Допаднахме си и се оженихме. Бях заделил малка сума, каза ми, че и тя има. Щяхме да отворим бензиностанция и сервиз. Джина бе съгласна. Бяхме като две луди деца… луди един за друг. След това онази надута нейна леля започна да се бърка и да създава неприятности… Джина настояваше да дойдем в Англия, за да види баба си. Напълно нормално. Тук е нейният дом, а и аз исках да посетя Англия. Бях слушал много. И дойдохме. Само на гости… Така поне си мислех.

Мръщенето му се превърна в гримаса.

— Само че се оказа друго. Затънахме в това безумие. Защо не сме останели, защо не сме устроели дома си тук, при тях. Ето какво заприказваха. Имало колкото си щеш работа за мен. Работа! Не искам да давам бонбонки на хлапета бандити и да им помагам да играят детски игрички… Безсмислено е? Това място би могло да стане страхотно… Наистина страхотно. Нима хората, които имат пари, не са в състояние да осъзнаят късмета си? Не са ли наясно, че по-голямата част от света не може да има условия като техните? Не е ли пълна лудост, да риташ късмета си по този начин? Нямам нищо против да работя. Само че ще работя както искам и каквото искам. И все ще стигна донякъде. Тук се чувствам като оплетен в паяжина. И Джина… Не проумявам. Това не е момичето, за което се ожених в Щатите. Сега не мога… дявол да го вземе!… сега не мога дори да разговарям с нея!