Читать «Цитаделата» онлайн - страница 252

Шумът от стъпките на хора, движещи се по коридора, го накара да се изправи. Присъедини се към останалите и отново се озова в залата на Съвета, като си казваше, че му остава само едно нещо. Не трябва да се унижава. Молеше се да не покаже никакъв признак на угодничество или слабост. Забил очи в пода пред себе си, той не виждаше никого. Не поглеждаше към високата маса, стоеше пасивен и неподвижен. Всички тривиални звуци в залата ехтяха подлудяващо около него. Скърцане на столове, кашляне, шепнене, дори невероятният звук на разсеяно почукване с молив.

Внезапно настъпи тишина. Някакъв спазъм скова Андрю. Сега, помисли си той, сега идва страшното!

Председателят заговори. Говореше бавно и внушително.

— Андрю Менсън, трябва да ви информирам, че Съветът много внимателно разгледа обвиненията срещу вас и показанията, дадени в тяхна подкрепа. Съветът е на мнение, че въпреки особените обстоятелства на случая и вашето съвсем неортодоксално представяне на случая, вие сте действали с добра воля и искрено сте се старали да спазите духа на закон, който изисква високо равнище на професионалното умение. Трябва да ви уведомя във връзка с това, че Съветът не сметна за уместно да нареди свалянето на вашето име от Регистъра.

В продължение на една объркана секунда той нищо не разбра. После внезапно трескаво вълнение обхвана цялото му същество. Не го бяха зачеркнали. Беше свободен, чист, оправдан. Несигурно вдигна глава към масата на Съвета. От всички странно размазани лица, обърнати към него, най-ясно видя лицето на Робърт Аби. Разбирането в погледа на Аби го потресе. С ослепяваща яснота Андрю разбра, че Аби го беше спасил.

Изчезна преструвката на безразличие. И въпреки че се обърна към председателя, той говореше на Аби, когато слабо промърмори:

— Благодаря ви, сър.

Председателят каза:

— С това делото завършва.

Андрю се изправи, незабавно заобиколен от приятелите си, от Кон, от Мери, от сащисания господин Хорнър, от хора, които никога не бе виждал, но сега топло му стискаха ръка. Как да е се озова на улицата. Кон продължаваше да го удря по раменете, а той странно се успокояваше от нервното си объркване, като гледаше минаващите автобуси, нормалния поток коли и почти непрекъснато с внезапна радост се сещаше за невероятното щастие на своето освобождение.

Погледна надолу и неочаквано видя Мери, която го гледаше с изпълнени от сълзи очи:

— Само да бяха посмели да ти направят нещо след всичко, което направи за мен, щях, о, щях да го пречукам този дърт председател!

— За бога — неуморимо заявяваше Кон, — не разбирам за какво се тревожехте. Щом старият Менсън започна, както си знае, вече си знаех, че ще им покаже колко пари струват.

Андрю се усмихваше слабо, със съмнение и радост.

Тримата стигнаха хотел „Мюзиъм“ след един часа. Във фоайето ги чакаше Дени. Той тръгна да ги посрещне с мрачната си усмивка. Хорнър му бе съобщил новината по телефона.