Читать «Цитаделата» онлайн - страница 226

— Много добре, докторе. — Господин Джерард Търнър написа в проекта за обявление: „Отказва се поради мотиви от лично естество, които нямат връзка с практиката.“

В заключение Андрю каза:

— И запомнете, не искам съкровище за тази практика. Просто добра цена. Има много пациентки, които може би няма да тръгнат след новия човек.

По обед Кристин му подаде две телеграми. Бе помолил Дени и Хоуп да му телеграфират в отговор на писмата, които им написа предния ден. Първата от Дени гласеше: „Поразен. Очаквайте ме утре вечер.“ Втората с характерна бъбривост декларираше: „Цял живот ли трябва да прекарам сред лунатици? Английски провинциални градове, кръчми, складове, катедрали и пазари за прасета. Лаборатория ли казахте. Подписал се възмутен данъкоплатец“.

Следобед Андрю изтича до „Виктория“. В този час доктор Тороугуд не правеше визитации, но точно това най-добре отговаряше на неговия план. Не желаеше да се вдига шум и да се развалят отношения, най-малко от всичко пък би желал да дразни своя началник, който въпреки ината си и интереса към бръснарите-хирурзи от стария Лондон, винаги се бе отнасял добре с него.

Седнал на леглото на Мери, той й обясни плана си:

— По начало грешката е моя. — Той я погали успокояващо по ръката. — Би трябвало да предвидя, че това място не е съвсем за теб. Когато отидеш в Белвю, ще почувстваш цялата разлика. Голяма разлика, Мери. Но тук бяха мили с теб и няма нужда да ги обиждаме. Просто трябва да кажеш, че искаш да напуснеш на петнайсети и да те отпишат. Ако не искаш да го направиш сама, мога да накарам Кон да им пише, че иска да напуснеш. След това в сряда аз ще те заведа с кола до Белвю. Ще водя сестра и всичко. Нищо не е по-просто и по-добро за теб.

Завърна се в къщи с чувството, че е направил още нещо, че е започнал да разчиства мръсотията, в която бе затънал животът му. Същата вечер седна в манипулационната, твърдо решен да изкорени хронично болните от практиката, безжалостно да пожертва чаровните си ученички.

Десетина пъти в продължение на един час твърдо заявяваше:

— Това ще е последното ви идване. Идвате вече доста време. Сега сте много по-добре. И няма никакъв смисъл да продължавате да пиете лекарства!

Учудващо бе радостното леко чувство, което го обзе след това. Честно да каже какво мисли — това беше лукс, от който дълго време се бе лишавал. Отиде при Кристин с почти момчешка походка.

— Сега вече не се чувствам толкова много като продавач на сапун! — той изпъшка: — Боже! Как мога да говоря така? Забравям какво се случи, Видлер, всичко, което съм направил…

Точно тогава иззвъня телефонът. Тя отиде да се обади и на него му се стори, че твърде дълго се бави, а когато се върна, лицето й бе странно изопнато.

— Някой те търси на телефона.

— Кой?… — Изведнъж разбра, че се обажда Франсис Лорънс. В стаята се спусна стена от мълчание. После той бързо каза: — Кажи й, че ме няма. Кажи, че съм заминал. Не, чакай! — Лицето му стана решително, той направи рязко движение напред. — Сам ще говоря с нея.

Върна се след пет минути и видя, че тя седи с плетката в любимия си ъгъл, където осветлението беше добро. Тайно погледна към нея, после отмести погледа си встрани, отиде до прозореца и тъжно се загледа навън с ръце в джобовете. Тихото потракване на куките го караше да се чувства извънредно глупав, като тъжно и глупаво куче, което послушно се връщаше в къщи, осакатено и изцапано след някое непозволено излизане. Най-после не можа да се стърпи. Все още с гръб към нея, той каза: