Читать «Цитаделата» онлайн - страница 224

Към три часа стигнаха Уикон, след това поеха един страничен път нагоре по хълма покрай дерето край Лейси Грийн. Разположението на Белвю беше превъзходно, на едно малко плато, което, макар и заслонено откъм север, предлагаше изглед към двете долини.

Стилмън ги посрещна сърдечно. Този сдържан, скромен дребен човек, който рядко се ентусиазираше, все пак показа какво удоволствие му е доставило идването на Андрю, като ги разведе и им показа цялата красота и ефективност на своето творение.

Белвю беше нарочно малък, а за съвършенството му не можеше да има спор. Две съединяващи се крила с изложение запад-юг бяха свързани от една централна административна част. Над предния хол и канцелариите се намираше разкошно обзаведена лечебна стая, чиято южна стена бе изцяло от витаглас. Всички прозорци бяха от този материал, а отоплителната и вентилационната инсталация бяха последна дума на техниката. Докато обикаляше, Андрю не можеше да не си даде сметка за огромния контраст между това свръхмодерно съвършенство и древните, издигнати преди сто години сгради на лондонските болници, както и онези жилища, зле преправени и лошо съоръжени, които претендираха за името клиника.

След като разгледаха стаите, Стилмън ги покани на чай и тук Андрю на един дух произнесе молбата си.

— Не бих желал да искам услуга от вас, господин Стилмън. — Кристин бе принудена да се усмихне, като чу тези полузабравени думи. — Но питам се дали бихте приели един мой пациент, ако ви помоля? Ранен стадий на туберкулоза. Вероятна се налага обездвижване. Тя е дъщеря на един мой приятел, човек от професията — зъболекар. Но там, където е, не се оправя…

Нещо прилично на радост премина през бледосините очи на Стилмън.

— Да не искате да кажете, че ми пращате пациент? Лекарите тук не пращат пациентите си при мен, макар в Америка да го правят. Май забравяте, че съм шарлатанин, който държи мошенически санаториум, като онези, дето карат пациентите си сутрин да ходят боси по росата, а после им дават закуска от печени моркови!

Андрю не се усмихна.

— Не ви помолих да си правите шеги с мен, господин Стилмън. Страшно сериозно се тревожа за това момиче.

— Аз обаче се опасявам, че нямам свободни стаи, приятелю мой. Въпреки антипатиите на вашето медицинско братство, имам списък на чакащи пациенти, дълъг колкото ръката ми. Странно! — Стилмън най-после безстрастно се усмихна. — Хората искат да ги лекувам въпреки докторите.

— Добре! — промърмори Андрю. Отказът на Стилмън бе голямо разочарование за него. — Малко или много разчитах на това. Ако можехме да настаним Мери тук, о, тогава бих изпитал облекчение. Че вие имате най-хубавия лечебен център в Европа. Не се опитвам да ви лаская. Знам! Когато си помисля за онова древно отделение, в което лежи сега момичето, където чува как лазят хлебарки зад завеската…

Стилмън се наведе напред и взе един тънък сандвич с краставица от ниската маса пред тях. Той имаше характерен, едва ли не педантичен начин на пипане на нещата. Държеше ги, като че току-що най-старателно си бе измил ръцете и сега се страхува да не ги изцапа.