Читать «Цитаделата» онлайн - страница 221

Лицето на Хемптън бавно почервеня.

— Какво по дяволите! — запелтечи той. — А ти?

— Знам, Фреди — тежко каза Андрю. — И аз не съм по-добър. Но не бих желал между нас да остане лошо чувство. Някога ти беше моят най-добър приятел.

Хемптън скочи.

— Ти откачил ли си или какво?

— Може би. Но ще се опитам да престана да мисля за пари, за материален успех. Той не може да е доказателство, че си добър лекар. Когато един лекар печели пет хиляди годишно, той не е здрав. И защо, защо трябва човек да печели от страданията на човечеството?

— Глупак — отчетливо каза Хемптън. После се обърна и излезе от стаята.

Андрю отново остана вдървен на бюрото си, сам, изолиран. Най-после стана и тръгна към къщи. Когато доближи своя дом, той усети как сърцето му бързо заби. Вече минаваше шест часа. Всички събития от този уморителен ден, изглежда, водеха до своя връх. Ръката му силно трепереше, докато пъхаше ключа в ключалката.

Кристин беше в предната стая. Видът на бледото й неподвижно лице предизвика силно потръпване на цялото му тяло. Копнееше тя да го попита, да прояви някаква грижа как е прекарал тези часове далеч от нея. Но тя просто каза с равния си безиразен глас:

— Имал си дълъг ден. Ще пиеш ли чай преди приемните часове?

— Тази вечер няма да има приемен час — отговори той.

Тя го погледна.

— Но събота е най-заетата ти вечер!

Отговорът му беше да напише бележка, че тази вечер манипулационната е затворена. Мина по коридора и я закачи на вратата. Сърцето му биеше така силно, че още малко и щеше да се пръсне. Когато се върна по коридора, тя го чакаше в кабинета. Лицето й бе още по-бледо, а погледът й объркан.

— Какво има? — запита тя със странен глас.

Погледна я. Болката в сърцето му преля, проби с един удар, той не можеше повече да се владее.

— Кристин! — Всичко, което беше в душата му, се събра в тази единствена дума. След това се намери в краката й, коленичил, ридаещ.

Глава седемнадесета

Тяхното сдобряване бе най-чудесното нещо, което им се бе случило, откак се влюбиха за първи път. На другата сутрин, неделя, той лежеше до нея както в онези дни в Аберлоу, говореше й, като че ли години му се бяха изплъзнали, изливаше сърцето си пред нея. Навън в неделната тишина се чуваха само камбаните, успокояващи и смирени. Но той не бе спокоен.

— Как можах да го направя? — изпъшка той неспокойно. — Луд ли бях, Крис, или какво? Като погледна назад, просто не мога да повярвам. Да се свържа с тая сган след Дени и Хоуп, о, господи! Би трябвало да ме разстрелят.

Тя го успокояваше.

— Всичко се случи с такава бързина, мили. Течението би повлякло всекиго.

— Не, но честно, Крис, направо полудявам, като си помисля какъв ад е било за теб! Господи! Би трябвало да ме екзекутират с мъчения!

Тя се усмихна, наистина се усмихна. Това бе най-чудесното нещо — да види лицето й свалило онази маска на безизразност, отново нежно, щастливо, загрижено за него. О, боже, помисли, той, и двамата отново живеем.