Читать «Цитаделата» онлайн - страница 214

Анестезиологът, който бе сложил пръст на сънната артерия, промърмори с тих извиняващ се глас:

— Страх ме е, че… той, изглежда, свършва, Айвори.

Айвори изостави щипците и натъпка коремната кухина с кървави тампони. Той започна да зашива големия разрез. Сега нямаше подуване. Коремът на Видлер беше хлътнал, бледен, празен. Причината беше, че Видлер бе мъртъв.

— Да, вече свърши — каза най-после анестезиологът.

Айвори направи и последния си шев. Отряза го методично и се обърна към поставката за инструменти, за да остави ножиците. Парализиран, Андрю не можеше да мръдне. Госпожица Бъкстън с лице като пръст автоматично събираше грейките край одеялото. С голямо усилие на волята тя, изглежда, се овладя. Излезе навън. Без да знае какво е станало, носачът внесе носилката. Следващата минута тялото на Хари Видлер бе отнесено нагоре към стаята му.

Най-после Айвори проговори:

— Много неприятно — каза той с овладян глас, докато сваляше престилката си. — Предполагам, че беше шок. Не мислите ли така, Грей?

Грей, анестезиологът, измънка някакъв отговор. Той бе зает с прибирането на своите апарати.

Андрю все още не можеше да проговори. Сред мъглявата бъркотия на своите емоции той внезапно си спомни за госпожа Видлер, която чакаше долу. Изглежда, че Айвори прочете тази му мисъл. Той каза:

— Не се тревожи, Менсън. Аз ще се погрижа за дребната женица. Ела. Ще свърша тази работа вместо теб, още сега.

Инстинктивно, като човек, който не може да се съпротивлява, Андрю усети, че следва Айвори по стълбите надолу към чакалнята. Той беше все още поразен, гадеше му се, абсолютно не беше в състояние да съобщи на госпожа Видлер. Обаче Айвори се издигна до висотата на ситуацията, издигна се едва ли не до самите висини.

— Моя скъпа госпожо — каза той със съчувствие и разбиране, като постави ръка нежно на рамото й, — страх ме е, страх ме е, че имаме лоши новини за вас.

Тя стисна ръцете си в износени кафяви кожени ръкавици. Ужас и молба се примесиха в погледа й.

— Какво?

— Вашият беден съпруг, госпожо Видлер, въпреки всичко, което бихме могли да направим за него…

Тя припадна в креслото. Лицето й стана пепеляво, а ръцете й в ръкавици продължаваха да работят.

— Хари! — Прошепна тя със сърцераздирателен глас. И после отново: — Хари!

— Аз мога само да ви уверя — продължи тъжно Айвори — от името на доктор Менсън, доктор Грей, госпожица Бъкстън и от мое име, че никаква земна сила не би могла да го спаси. И дори да бе останал жив след операцията… — той многозначително сви рамене. Тя погледна към него, разбра какво иска да каже, чувствайки дори в този ужасен момент колко снизходителен и колко добър е той към нея.

— Това е най-милото нещо, което можехте да ми кажете, докторе — проговори тя през сълзи.

— Ще изпратя сестрата при вас. Постарайте се да се съвземете. И ви благодаря. Благодаря ви за вашия кураж.