Читать «Цитаделата» онлайн - страница 213

Помисли си, че Видлер ще се почувства добре, когато бъде отърван от този неудобен придатък, и мислейки за следващия си пациент, тайно погледна часовника си.

Междувременно Айвори със своя маниер на майстор играеше с плондира, невъзмутимо се опитваше да промъкне ръцете си до мястото на прикачване и невъзмутимо не успяваше. Всеки път, когато се опитваше да я контролира, топката му се изплъзваше. Той не опита веднъж, опита двайсет пъти.

Раздразнен, Андрю погледна към Айвори, като си мислеше: „Какво прави този човек?“ В коремната кухина нямаше много място, в което да се работи, но мястото беше достатъчно. Бе виждал Луелин, Дени, десетки други в своята стара болница да действат опитно при много по-малка свобода. Да се промъква през объркани места беше работата на хирурга. Внезапно Андрю си даде сметка, че това е първата коремна операция, която Айвори прави за него. Без да се усеща, пусна часовника обратно в джоба си и доста нервно се приближи до масата.

Айвори все още се опитваше да хване кистата отзад все така спокоен, хладнокръвен, невъзмутим. Госпожица Бъкстън и една млада сестра доверчиво стояха отстрани, без да разбират много от каквото и да било. Анестезиологът, възрастен посивял човек, замислено галеше върха на бутилката с палец. Атмосферата в малката гола операционна със стъклен таван беше равна, абсолютно отхвърляща мисълта, че ще се случи нещо. Отсъстваше каквото и да е било напрежение или драма, просто повдигнал едното си рамо, Айвори маневрираше с ръцете си, облечени в ръкавици, опитваше се да хване отзад гладката гумена топка. Но поради някаква причина Андрю бе завладян от чувство на хлад.

Почувства, че настръхва, че напрегнато наблюдава. От какво се страхуваше? Нямаше нищо, от което да се страхува, нищо. Това беше написана операция. След няколко минути щеше да завърши.

Със слаба усмивка, като че на задоволство, Айвори се отказа от опитите да намери мястото на прикачване на кистата. Младата сестра плахо го погледна, когато той поиска нож. Айвори бавно взе ножа. Навярно никога в своята кариера той не бе приличал толкова много на великия хирург от романите. Хванал ножа, преди Андрю да разбере какво се готви да прави, той щедро разряза блестящата стена на кистата.

След това всичко се случи изведнъж. Кистата избухна, изхвърляйки голямо количество венозна кръв във въздуха, изсипвайки съдържанието си в коремната кухина. Преди една секунда имаше кръгла твърда топка, а сега отпуснато парче тъкан лежеше в една бъркотия от клокочеща кръв. Като луда госпожица Бъкстън започна да търси марли в барабана.

Анестезиологът рязко се изправи. Младата сестра, като че ли щеше да припадне. Айвори тежко каза:

— Щипци, моля.

Вълна от ужас премина през Андрю. Той видя, че Айвори, като не успя да достигне стъбълцето, за да го превърже, сляпо и безсмислено бе разрязал кистата. А това беше хеморагична киста.

— Марля, моля — каза Айвори с равен глас. Той бъркаше в кашата, опитваше се да стегне стъбълцето, попиваше пълната с кръв кухина, тъпчеше тампони, без да успее да контролира кръвоизлива. Изведнъж като ослепяваща светкавица през ума на Андрю мина: Боже всемогъщи! Той не може да оперира. Той не може да оперира!