Читать «Нощта на бухала» онлайн - страница 8

Без коментар Джийн скъса плика. Факсът бе от секретарката й в Джорджтаун. Той гласеше: „Доктор Шеридан, извинете, че ви безпокоя. Това вероятно е някаква шега или грешка, но смятам, че трябва да го видите.“ Това беше лист хартия, получен по факса в нейния офис след заминаването й. На него пишеше: „Джийн, предполагам вече си се убедила, че познавам Лили. Имам обаче един проблем. Да я целуна ли, или да я убия? Шегувам се. Ще ти се обадя.“

За миг Джийн почувства, че не е в състояние нито да мисли, нито да се движи. Да я убие? Но защо? Защо!

Той седеше на бара, оглеждаше се и очакваше тя да се появи. През всички тези години бе виждал снимките й на обложките на книгите и всеки път, когато я погледнеше, беше изненадан да установи, че Джийни Шеридан продължава да изглежда като ученичка.

В „Стоункрофт“ тя бе една от отличните, но скромни ученички. Дори беше мила с него, макар и по доста небрежен начин. Беше започнал да я харесва, докато Алисън не му разказа как те са си правели майтап с него. Знаеше кои бяха те — Лора, Катерин, Дебра, Синди, Глория, Алисън и Джийн. Обикновено седяха на една маса на обяд в ученическия стол.

Колко бяха мили и сладки! — мислеше си той, докато гърлото му се пълнеше с горчива жлъч. Сега Катерин, Дебра, Синди, Глория и Алисън вече ги нямаше. Беше оставил Лора последна. Най-смешното бе, че все още не знаеше какво да прави с Джийн. Поради неизвестни причини продължаваше да се колебае дали да я убие или не. Все още си спомняше времето, когато като „заек“ в първи курс се опита да влезе в отбора по бейзбол. Безмилостно го отрязаха и той се разплака с онези детски сълзи, които навремето не можеше да сдържа.

Ревящо бебе. Ревящо бебе.

Хукна да бяга от игрището, а малко по-късно Джийни го настигна.

— Не плачи. И аз не успях да стана капитан на мажоретките — каза му тя. — Е, и какво от това?

Знаеше, че го бе последвала, защото й бе мъчно за него. Нещо му подсказваше, че тя не бе от онези, които му се присмиваха и го подиграваха, защото бе поискал да излезе на разходка с Лора. Но въпреки това го бе наранила. По друг начин.

Лора бе най-хубавото момиче в целия випуск — златиста коса, сини като китайски порцелан очи, страхотно тяло, което не оставаше скрито дори под тъпата ученическа униформа на „Стоункрофт“. Даваше си идеално сметка за властта си над момчетата. Думите „Ела насам“ или „Я се разкарай“ излизаха съвършено естествено от устата й.

Алисън още тогава си бе гадна, язвителна и подла. Тя пишеше очерци и рецензии за училищния вестник и нейната рубрика „Зад кулисите“ бе посветена на сценичните дейности, в които участваха. Винаги намираше начин да се заяде с някого и да го направи за смях. При това го правеше брилянтно, беше в кръвта й, направо й идеше отръки. Например в статията си за пиесата, която играха в последния клас, бе написала следното: „За всеобща изненада Джоуел Нийман в ролята на Ромео успя да запомни повечето от репликите си.“ Въпреки това по-отраканите ученици смятаха Алисън за новаторка и бунтарка. А непохватните и тъпаците стояха колкото може по-далеч от нея.