Читать «Нощта на бухала» онлайн - страница 22

Той се усмихна.

— Да, Лора, права си. Но това беше много отдавна.

— Знам, но не съм го забравила. — Усмивката й бе сияйна като радиоактивно лъчение.

Беше чел някъде, че херцогинята на Уиндзор имала таланта да накара всеки мъж, с когото говори, да се чувства като единственият мъж в помещението. Наблюдаваше я как се обръща към друго познато лице.

— Аз също не съм го забравил, Лора — рече тихо Марк. — Нито за секунда не съм.

10

Беше му смешно и забавно, че на коктейла Лора, както винаги, бе център на вниманието, въпреки че го заслужаваше най-малко от всички. В телевизионния сериал, който беше единственото перо на шапката й, тя бе играла суетна и празноглава блондинка, която се интересува само от личността в огледалото пред себе си.

Не можеше да отрече, че все още изглежда дяволски добре, но беше сигурен, че това е последният цъфтеж, преди да започнат промените. Лятото преди мрака. Около очите и устата й вече се забелязваха фини бръчици. Спомни си, че майка й имаше същата лоша кожа, която с възрастта става по-груба и грапава. Ако останеше жива още десет години, дори пластичната хирургия нямаше да може да й помогне.

Но тя, разбира се, нямаше да живее толкова.

Понякога, в продължение на месеци наред, Бухала се оттегляше на едно тайно място дълбоко в себе си и се скриваше там. През това време той почти започваше да вярва, че всичко, което бе извършил Бухала, е било само сън. В други случаи, както сега например, можеше да почувства как хищната птица живее вътре в него. Можеше да види главата й, тъмните, почти черни очи, заобиколени от големи жълти кръгове. Можеше да почувства как ноктите й се захващат за клоните на дървото. Можеше съвсем осезаемо да усети докосването до меката кадифена перушина, което го караше да тръпне вътрешно. Можеше да чуе въздуха, който минава под крилата му, когато се спуска надолу към плячката си.

Срещата с Лора накара Бухала да излети от скривалището си. Защо трябваше да чака толкова дълго? Бухала искаше да знае, но той се страхуваше да му отговори. Дали защото, когато Лора и Джийн също бъдат унищожени, властта му над живота и смъртта щеше да изчезне заедно с тях? Лора трябваше да е мъртва още преди двадесет години. Но онази грешка всъщност го освободи. Тогава за пръв път излетя от леговището си.

Онази грешка, онзи случаен, но съдбовен инцидент го превърна от заекващото, ревящо бебе — „Аз-аз-аз съм бу-бу-бухалът и жи-жи-живея на…“ — в Бухала. В нощния хищник, силен, могъщ и безпощаден.

Някой гледаше втренчено идентификационната му карта — един мъж с очила и оредяваща коса, облечен в скъп, тъмносив костюм. Сетне мъжът се усмихна и му подаде ръка.

— Аз съм Джоуел Нийман — представи се той.

Джоуел Нийман. Но, разбира се, той игра Ромео в училищната пиеса. Беше оня, за когото Алисън безпощадно бе написала в своята рубрика: „За всеобща изненада Джоуел Нийман в ролята на Ромео успя да запомни повечето от репликите си.“