Читать «Нощта на бухала» онлайн - страница 157

— Виж кой е на разположение за наблюдение — намеси се Рич Стивънс. — Още нещо. Най-добре ще е да обявим Лора Уилкокс за изчезнала. Днес е петият ден, откакто я няма.

— Мисля, че ако сме съвсем точни, би трябвало да я впишем в графата на безследно изчезналите, вероятно мъртви — подхвърли мрачно Сам.

79

Като затвори телефона след разговора с Лора, Джийн плисна няколко шепи вода на лицето си, прокара гребен през косата си, облече анцуга за бягане, пъхна телефона в джоба си, грабна бележника и изтича навън към колата. Сторм Кинг Луукаут бе на петнадесет минути път от хотела. Беше много рано и на шосето нямаше много коли. Обикновено бе внимателен шофьор, но сега натисна с крак газта, докато спидометърът достигна седемдесет мили в час.

Лора е отчаяна, помисли си Джийн. Защо иска да се срещнат там? Наистина ли мисли да се самоубие? Образът на Лора, пристигнала на мястото първа, толкова отчаяна, че се качва на оградата и се хвърля в реката, изплува в съзнанието на Джийн. Луукаут бе на стотина метра над Хъдсън.

Колата направи последния завой и поднесе. В един ужасен миг Джийн не бе напълно сигурна, че ще успее да я овладее, но сетне гумите спряха да се хлъзгат и тя видя, че близо до телескопа на панорамната площадка е паркиран автомобил. Дано да е Лора, помисли си Джийн. Дано да е вътре! Дано всичко да е на ред.

Гумите изскърцаха, докато влизаше в паркинга. Тя изключи двигателя, излезе и скочи към отворената врата на единствената друга кола.

— Лора! — Викът й замря в гърлото. Мъжът зад волана носеше маска. Пластмасова маска, изобразяваща бухал. Очите с черни зеници и грамадни жълти ириси бяха заобиколени от бели кичурчета косми, които надолу променяха цвета си и потъмняваха до тъмнокафяво около устните и брадичката.

Мъжът държеше пушка.

Ужасена, Джийн се обърна да бяга, но един доста познат глас произнесе:

— Влизай в колата, Джийн, освен ако не искаш да умреш тук. И не изричай името ми. Забранено е.

Колата й бе само на няколко крачки. Дали щеше да успее да стигне до нея, ако посмее да опита? Нима ще я застреля? — мина през ума й. В отговор той вдигна пушката.

Онемяла от страх, Джийн се вцепени, след което бавно сложи крака си в колата, печелейки време. Ще скочи назад, мислеше. Ще се наведе. Той ще трябва да излезе, за да стреля по нея. Може би ще успее да стигне до колата си. Но с едно много бързо движение Бухала я сграбчи за ръката и я дръпна така силно, че тя се строполи на седалката, а той блъсна вратата и я затвори.

За не повече от секунда той направи завой и излезе на пътя, който водеше към Корнуол. Свали маската от лицето си и й се ухили.

— Аз съм Бухала — каза. — Бухала, помниш ли? Вие никога не сте ме наричали с друго име. Разбираш ли?

Той е луд, помисли си Джийн, докато кимаше с глава. На пътя нямаше други коли. Ако мине някой, дали ще успее да се наведе и да натисне клаксона? По-добре да опита тук на пътя, отколкото да му позволи да я заведе някъде, където никой няма да може да й помогне.

— Аз-аз-аз съм бу-бу-бухалът и жи-жи-живея на дър… — заекваше той. — Е, спомняш ли си, Джийни? Кажи, помниш ли?