Читать «Среднощен маскарад» онлайн - страница 79

Ръката й случайно напипа една доста стара копринена рокля с цвят на кехлибар. С внезапно събудил се интерес тя я извади и бързо я облече. После застана пред огледалото и доволно се завъртя на всички страни. Прекрасно, помисли си тя. Само ми е малко тясна и гърдите ми всеки миг ще изскочат от деколтето.

Роклята отдавна висеше в гардероба й. Баща й я беше донесъл от Англия и не й даваше сърце да се раздели с нея, макар че й беше станала малка. И кройката, и цветът много й отиваха и подчертаваха високите гърди и белите рамене. Кехлибарената коприна придаваше на косата й топъл меден тон и задълбочаваше очите с цвят на топази. Доволна от вида си, Мелиса направи дълбок поклон пред отражението си в огледалото. Само как се спускаше коприната от високата талия и колко богати бяха полите! Вярно, роклята беше стара и малко тясна, но тя нямаше по-хубава дреха и днес щеше да излезе с нея.

Планът й се оказа неочаквано лесен за изпълнение. Когато всички изразиха съжаление по повод внезапно появилото се главоболие, което я принуждаваше да се оттегли в стаята си, тя дори усети угризения на съвестта. С треперещи ръце младата жена се освободи набързо от невъзможната роба, която беше носила цял ден, и се пъхна в тясната копринена рокля. Още няколко разчесвания на косата, после наметна износената кадифена пелерина, нахлупи качулката и се запъти към вратата. Ослуша се, огледа тъмния коридор и се промъкна към изхода.

След това хукна бързо по стълбата, молейки се да не я срещне никой. Стигна до обора, оседла една от кобилите и внимателно я изведе навън. Едва когато достигна главния път, биенето на сърцето й престана. От гърлото й се изтръгна облекчена въздишка. Слава богу! — каза си доволно тя. Никой не ме видя! Сега й оставаше само разговорът с Лейтимър…

Пристигна в Батън Руж само след минути, стараейки се да се движи в сянка, за да не я познаят случайните пътници. За щастие кръчмата беше в самия край на градчето. Мелиса насочи коня си към тъмния заден двор, скочи гъвкаво от седлото, завърза кобилата за един млад дъб и се втурна към външната стълба.

Изкачи няколко стъпала и сърцето й отново заби като лудо. Едно беше да си представя срещата с Лейтимър, докато седеше в собствената си спалня, и съвсем друго да се вмъкне неочаквано в стаята му. Внезапно осъзнала, че й предстои да извърши нещо опасно и едновременно с това неприлично, тя се поколеба. Понечи да тръгне обратно, но си припомни, че Лейтимър може да довтаса в Уилоуглен и да заплаши Закари. Страхът за брат й я накара да продължи пътя си. Никой нямаше да я види, а Лейтимър щеше да си мълчи, защото в противен случай щяха да го изобличат като прелъстител на невинни момичета. Тя предполагаше, и с право, че той никак не е склонен да загуби доброто си име и славата на „очарователен англичанин“.