Читать «Среднощен маскарад» онлайн - страница 78

Тя седя дълго в стаята си, устремила поглед в писмото на англичанина. Все още не можеше да проумее докрай, че е избягнала заплашващата я пропаст. И то, когато беше почти склонна да се съгласи с унизителните му условия…

Мелиса прочете още веднъж краткото писъмце, с което Лейтимър й съобщаваше, че желае да я види още днес. Защо е толкова настоятелен, запита се недоволно тя. Какво ли е замислил пак? Опита се да прецени възможностите, но не й хрумна нито едно задоволително разрешение на загадката. Може би беше решил да се наслади на отчаянието й. Очите й засвяткаха гневно и за миг тя се изкуши да го остави да чака напразно цялата вечер. След малко обаче устните й се отпуснаха унило. Не биваше да се опълчва така открито срещу този човек. Ами ако му омръзнеше да чака и се явеше тук, в Уилоуглен, за да говори с нея? Побиха я студени тръпки. Закари непременно щеше да заподозре нещо… Тя прегледа още веднъж писмото, стараейки се да разчете номера на стаята. Три ли беше или осем? След грижливо изследване Мелиса стигна до заключението, че сигурно е осем.

След малко тя остави писмото, стана и пристъпи към въртящото се огледало, за да разреши свободно пуснатата си коса. След като Доминик си отиде, тя се беше изкъпала и сега блестящите медноцветни къдрици падаха тежко по раменете й. Равномерното движение на четката я успокои, но мислите й все още бяха заети с писмото на Лейтимър.

Защо пък да не се срещна с него? — продължи да размишлява тя. Трябваше да си достави удоволствието да види лицето му, когато му заявеше, че отхвърля позорното му предложение. Колкото повече размисляше, толкова повече се опияняваше от тази мисъл. Защо не? Този мъж я унижи, принуди я да изслуша позорните му предложения, защо сега и тя да не го принуди да я изслуша? Защо да чака до утре?

На лицето й се появи колеблива усмивка. Толкова беше приятно да си представя гнева и разочарованието на Лейтимър в мига, когато узнаеше, че жертвата му се изплъзва…

След като взе решение, тя обмисли внимателно как би могла да се добере до стаята му, без да предизвика обществен скандал. Какъв ужасен шум щеше да се вдигне, ако хората узнаеха, че Мелиса Сеймур е отишла в някаква си гостилница и, още по-страшно, е влязла сама в стаята на мъж!

Лейтимър не беше споменал точен час, затова тя можеше да се престори, че се оттегля рано в стаята си, а после да се измъкне тихичко и да отиде в града на кон, без никой да я забележи. Тази част от набързо съставения план не й създаваше грижи — най-трудното беше да се вмъкне незабелязано в стаята му. И дума не можеше да става да използва главния вход. Сети се за задната стълба и въздъхна облекчено. Тази стълба беше поставена там точно за целта, за която възнамеряваше да я използва и Мелиса — за да се влиза незабелязано в осемте малки стаи за гости.

Мелиса се усмихна доволно и отвори стария махагонов шкаф, поставен в ъгъла. За съжаление роклите в него бяха твърде малко и никоя от тях не беше нова. Усмивката й угасна. Искаше да изглежда възможно най-добре, когато застане пред Лейтимър, за да види той какво му се изплъзва и да съжалява. Не особено благородна постъпка, призна с хихикане тя, но много й се искаше да му причини поне малко страдание след всичко, което й беше причинил… Трябваше да изглежда очарователно, когато му каже открито мнението си за позорното му предложение.