Читать «Среднощен маскарад» онлайн - страница 236

Когато нанесе удара на Франклин, присъстващите пристъпиха едновременно напред, но при тези думи всички замръзнаха по местата си. Лейтимър се усмихна с изтънели устни, опиянен от съзнанието за собствената си мощ.

— Е, къде остана смелостта, с която постоянно се хвалите? — подигра ги злобно той.

Никой не му отговори, защото всички усещаха колко е опасен.

Лейтимър наистина беше опасен. Дори много. Той беше човек, който няма повече какво да губи. Целият му живот беше разрушен, на всичкото отгоре беше жесток и подъл. Докато стоеше неподвижен, насочил пистолета си в тълпата, той обмисляше трескаво възможностите за бягство. Да, той можеше и трябваше да превърне поражението в победа! Погледът му случайно падна върху Доминик.

Заслепен от буйно пламналата омраза, той изгледа безумно човека, комуто приписваше цялата вина за нещастието си, прицели се и стреля. Изстрелът отекна в салона като гръмотевица. Обширното помещение се напълни с барутен дим.

Доминик не беше имал време да се предпази. Усети режеща болка в слепоочието, пред очите му причерня и той се свлече в безсъзнание на пода.

Обзет от дива жажда за отмъщение, Ройс се хвърли към Лейтимър, но англичанинът беше подготвен и се прицели в главата му.

— На ваше място бих си кротувал — изсъска студено той. — А сега моля господата да се отдръпнат от пътя ми!

Кипящ от безсилна ярост, Ройс трябваше да остане на мястото си. Погледът му беше впит в неподвижната фигура на Доминик и в увеличаващата се до главата му локва кръв. Докато сърцето му се късаше от болка, Ройс безмълвно молеше и заклинаше приятеля си да се раздвижи. Когато забеляза, че едната ръка на Доминик леко се помръдна, той затаи дъх. В гърдите му пламна нова надежда. Той се обърна рязко към Лейтимър и изкрещя гневно:

— Е, какво чакате? Няма ли да избягате, докато е време! Не виждате ли, че всеки момент най-малко двайсет души ще се нахвърлят върху вас? Вярно, имате няколко куршума, но дори да убиете един или двама от нас, останалите ще ви довършат. — В тона му звучеше неприкрита заплаха.

Лейтимър беше стигнал до същото заключение. С поглед, струящ от омраза, той започна да отстъпва бавно към вратата. От мястото си не можеше да види Доминик, но се надяваше, че ако и този път не е успял да го убие, поне го е ранил тежко, фактът, че врагът му ще помни до края на живота си тази вечер, го изпълваше със злобно удовлетворение.

Лейтимър се скри зад вратата и в следващия миг Ройс се втурна към приятеля си. Коленичи до него и посегна да попипа раната, когато свитото на пода тяло се раздвижи. Доминик се претърколи настрана и простена:

— Слава на Бога! Ако знаеш колко съм радостен, че онзи тип така и не се научи да стреля!

Думите му предизвикаха облекчени усмивки, но повечето гости оставаха сериозни и напрегнати. Джош, побледнял от страх и срам, проговори с треперещ глас:

— Не мога да повярвам на очите си! Той щеше да те убие, без да му мигне окото! Да стреля по невъоръжен човек! — В този миг му хрумна още нещо и той се провикна невярващо: — И това в моята къща! В моята къща един негодник си позволи да стреля по невъоръжен човек!