Читать «Среднощен маскарад» онлайн - страница 235

Присъстващите в салона мъже устремиха погледи в лицето на Лейтимър. Имаше твърде малко неща, които тези опитни в пиенето, избухливи и дръзки американски джентълмени не биха простили на човека, когото бяха приели в редиците си, но измамата на игралната маса беше равна на обществено самоубийство. Лейтимър беше загубен! Нямаше да му позволят да се мерне повече в Батън Руж, а ако се съдеше по гневните лица на господата, той щеше да има голям късмет, ако успееше да се измъкне без порядъчна порция бой. Само Доминик и Ройс изглеждаха незасегнати от случилото се. Двамата бдително очакваха следващата крачка на стария си познат.

Обезчестен, лишен от възможността да си възвърне изгубените от Доминик пари, Лейтимър вече виждаше пред себе си оставащите му в Америка мрачни месеци. Перспективата беше ужасна и той побледня като платно. Но не само от гняв и разочарование от жалкия край на така добре започналата вечер, а преди всичко от увереността, че много скоро по течението на Мисисипи и чак до Ню Орлиънс ще се разпространи вестта, че Джулиъс Лейтимър е измамник, прогонен завинаги от доброто общество, достоен единствено за презрение… Роксбъри веднага щеше да се откаже от него и пребиваването му в Америка щеше да се окаже безполезно. През главата му мина и друга, още по-неприятна мисъл: старият хитрец със сигурност щеше да се възползва от удобния случай и да откаже да му изплати пълната сума, за която се бяха договорили. Лейтимър не се съмняваше, че лошата слава ще го последва и в Англия. Вместо да бъде добре дошъл в домовете на богатите и силните на деня, щеше да се задоволява с евтините игрални салони, с мръсните кръчми на простолюдието…

Секундите минаваха и тъй като нито Франклин, нито Лейтимър помръдваха от местата си, в залата надвисна предчувствие за беда. Повечето от присъстващите господа бяха на мнение, че на света няма нищо по-достойно за презрение от измама на карти, и ръцете ги сърбяха да накажат Лейтимър, както заслужаваше.

Уловен на местопрестъплението, англичанинът беше в извънредно опасно положение. Докато погледът му се мяташе от едно злобно и заплашително лице към друго, по гърба му започнаха да се стичат вадички студена пот. Това не беше елегантният, цивилизован Лондон, където джентълмените изясняваха различията си според твърдо установени и педантично спазвани правила, това беше пустошта на Луизиана, където споровете открай време се решаваха по бърз и брутален начин.

Всички тези размишления преминаха през главата на Лейтимър в продължение само на няколко секунди. Острият му ум отчаяно търсеше някакъв изход. Тласкан от безмерния си гняв, той експлодира като бомба и най-неочаквано заби свободната си ръка в изненаданото лице на Франклин. Другата му ръка без усилия се освободи от безсилната хватка на младежа. В следващата секунда той бръкна в джоба на жакета си и измъкна малкия, но смъртоносен пистолет, който винаги носеше със себе си.

— Назад! — изсъска яростно той. — Който се осмели да направи само крачка напред, ще умре!