Читать «Среднощен маскарад» онлайн - страница 22

От само себе си се разбираше, че парите, отделени за Уилоуглен, бяха вложени в ремонта на обора, защото тя не искаше да се срамува, когато се появеше първият купувач. Да, през последните седмици можеше да диша по-леко, но въпреки това бъдещето не изглежда особено розово, каза си горчиво Мелиса, дъвчейки замислено една сламка.

Фактът, че дължаха пари на един-единствен кредитор, беше наистина окуражаващ. За съжаление този последен дълг на баща им беше най-голям и в известни отношения най-заплашителен. Този дълг беше направен в Англия, а сега трябваше да го погасят децата му. През изминалите години притежателят на разписката беше написал няколко учтиви писма, за да изиска връщането на двадесет и петте хиляди долара, но баща им ги беше оставил без отговор. Единственото утешение беше, че мистър Робърт Уедърби живееше далеч оттук, в Англия, и решителни мерки можеха да се очакват едва след края на войната.

Двамата със Закари се успокояваха с това след смъртта на баща им. Въпреки военните действия, Мелиса веднага писа в Лондон и уведоми мистър Уедърби за смъртта на Хю Сеймур. В писмото си тя го молеше най-учтиво за отсрочка. Толкова по-голямо беше стъписването й, когато преди половин година адвокатът на англичанина я уведоми, че клиентът му вече не е между живите. Наследникът му, мистър Джулиъс Лейтимър, в момента не бил в Англия. Симпатията, която изпитвал към американците, го подтикнала да предприеме пътуване из новосъздадената държава и смятал да остане там, докато свърши войната. В момента пребивавал някъде в северната част на Съединените щати. Разписката за дълга била у него, тъй като възнамерявал лично да поиска полагащата му се сума…

Това се случи миналата есен и оттогава Мелиса и Закари живееха в постоянен страх, че един ден мистър Лейтимър ще застане пред вратата им с разписка в ръка и ще настои за незабавно изплащане на дълга. Той, разбира се, беше в правото си. Малко преди да заминат за Вирджиния, се случи точно това. За щастие опасенията им не се сбъднаха — или поне не изцяло. В началото Мелиса изпита истинско облекчение.

Мистър Лейтимър беше преизпълнен с учтивост и разбиране. Истински, неподправен английски джентълмен. Голямо беше смайването й, когато непознатият се оказа много по-млад, отколкото беше очаквала. Едва беше минал тридесетте. Освен това беше красив, истински златокос Адонис, както се беше провикнала една възхитена дама от съседите, след като й го представиха. Сестра му, която го придружаваше, не направи толкова добро впечатление на Мелиса, но като цяло двамата Лейтимърови й станаха симпатични. Особено когато Джулиъс й заяви, че е склонен да й даде отсрочка.

Съвършено изрязаните му уста се бяха разтегнали в очарователна усмивка, когато й обясни:

— Скъпа мис Сеймур, вуйчо ми трябваше да чака доста годинки за парите си, защо и аз да не ви почакам още малко?

Невероятно облекчена от факта, че Лейтимър не беше настоял веднага да получи огромната сума, Мелиса изобщо не се замисли за евентуалните му задни мисли. Едва миналата седмица й направи впечатление, че бе започнала да се чувства неловко в компанията му, че не й харесва погледът, който се впиваше в устата и гърдите й, както и особената усмивка, с която я уверяваше: