Читать «Среднощен маскарад» онлайн - страница 184

Той се постара да изглежда невъзмутим и отговори хладно:

— Не те засяга какво правя и какво мисля. Исках само да те предупредя, че Лейтимър не е джентълменът, за който се представя, и бих желал да проявиш малко повече разум и да си намериш друг мъж, с когото да флиртуваш.

Мелиса стисна ръце в юмруци, готова да се нахвърли върху братовчед си, както беше правила като дете. Днес обаче се задоволи да го изгледа заплашително и да отвърне като изискана дама:

— Както виждам, нямаме повече какво да си кажем. Искам да се извиня, че те задържах. — Тя му обърна гръб и не можейки да преглътне обидата и гнева си, заключи: — Сигурна съм, че и сам ще намериш пътя навън.

Ройс, който се чувстваше извънредно неловко и ядно проклинаше несръчността си, се поколеба. Не само, че не беше постигнал нищо, ами и беше засегнал болезнено Мелиса и между тях бе зейнала пропаст.

— Лиса, не исках да се карам с теб, нито пък да ти причиня болка. Моля те, нека не се разделяме с лошо.

Мелиса също се разколеба, но нямаше никакво намерение да отстъпва. Не можеше да се преструва, че всичко е наред, след като Ройс очевидно беше скрил нещо важно от нея. Какво ли е то? — питаше се със смръщено чело тя. Първо показа загриженост за нея, но когато стана въпрос за Лейтимър, държанието му рязко се измени. Лейтимър… Лейтимър и сестра му в последно време предизвикваха странни реакции у мъжете от семейството й. Дори Закари се влачеше след Дебора. Внезапно Мелиса се сети, че Ройс стана студен и пренебрежителен едва когато тя го обвини, че казва едно за Лейтимър и Дебора, а върши друго. Това беше интересно! Тъй като много добре разбираше, че няма да има никаква полза, ако се отчужди от братовчед си, тя реши да приеме предложението за помирение.

Обърна се към него и по устните й пробяга усмивка.

— Ние с теб винаги ще бъдем приятели, Ройс — даже когато ме докарваш до бяс.

Мъжът се засмя и я целуна по челото.

— Ето я отново моята Лиса! А, сега, сърце мое, е време да тръгвам. — Лицето му отново стана сериозно и той направи последен опит да я успокои: — Лиса, не се тревожи за нищо. Всичко ще свърши добре.

Той изскочи навън и остави Мелиса сама, неспособна да се помръдне от мястото си. Мислите й се насочиха точно в посоката, от която Ройс се страхуваше. Ройс не можеше да понася Лейтимър и сестра му и въпреки това се преструваше, че компанията им му е приятна. Защо? Защо братовчед й твърдеше така упорито, че флиртът на Доминик с Дебора не означава нищо, а съпругът й се държеше като замаян от любов хлапак? Дали пък Доминик не играеше с Дебора същата загадъчна игра, която Ройс играеше с Лейтимър? Дали само се преструваше на очарован от нея, макар че истината беше друга? Защо правеха всичко това? — питаше се Мелиса, измъчвана от непоносимо любопитство.

Дори след много часове напрегнат размисъл тя не успя да достигне до някакъв резултат. Докато размишляваше, на няколко пъти се натъкна на един проблем, който досега не я беше смущавал особено: Дебора беше хванала на въдицата си не само Доминик, но и Закари.