Читать «Среднощен маскарад» онлайн - страница 18

За съжаление не й беше възможно постоянно да държи устата си опъната, а когато избухна в смях, под гъстите мигли затанцуваха весели искри и образът на старата дева се разруши с един замах. Все пак Мелиса беше доволна. Новата външност и моментното й финансово положение бяха в състояние да отблъснат и най-упоритите ухажори.

— Е, как е? — попита отново тя. — Смяташ ли, че Джон Нюкомб най-после ще престане да ни посещава?

— Със сигурност! — отговори през смях Закари, който никога не ласкаеше сестра си. — Само като те погледне, и ще хукне да бяга! — В гласа му прозвуча злоба: — Много повече ме интересува как ще реагира чичо Джош!

Мелиса кимна доволно.

— Сигурно ще го удари гръм. Е, поне ще престане да ме тормози. Как не разбра, че никога няма да приема предложението на Джон!

— Надявам се да е така — отговори с измамна кротост Закари. — Вечното му мърморене започва да ми досажда. Откак се върнахме от Вирджиния, двамата постоянно се карате. Вече ми проглушихте ушите!

— А кой се разкрещя вчера като някое улично хлапе и едва не изхвърли чичо Джош през вратата? — попита сухо сестра му.

Закари се смути за миг.

— Не ми е приятно, когато се държи така с теб — защити се мрачно той. — Имаш право да откажеш на всеки обожател, който не ти харесва и аз няма да допусна да извършиш каквото и да било по принуда. Затова остави Джош да си мърмори и да се гневи и прави, каквото искаш. — В гласа му се промъкна страх: — Той не може да ме прогони от Уилоуглен, нали? Искам да кажа… нали не ми е настойник?

Веселото настроение на Мелиса се изпари в миг. Тонът й издаде обзелата я тревога:

— Нямам представа… В завещанието на татко пише, че за попечители сме определени двамата с Джош. Но той може да поиска от съда ти да живееш под неговия покрив, за да бъдеш постоянно пред очите му. Разбира се, аз ще се съпротивлявам с всички сили, но…

И двамата добиха вид, сякаш цялата смелост ги беше напуснала. Знаеха, че ако Джош поиска да стане единствен настойник на Закари, той ще постигне своето. Нали беше близък приятел със съдията, а пък и Уилоуглен не можеше да се сравнява с комфорта и блясъка на Оук Холоу.

Мелиса преглътна мъчително. Чичо Джош винаги се беше отнасял добре с тях, още когато бяха малки деца. Двамата с леля Сали не забравяха нито един рожден ден, за разлика от собствения им баща. Чичо Джош беше човекът, който научи Мелиса да язди малкото си пони, той утешаваше Зак, когато малкият си счупи крака, и пак той им предложи утеха и подкрепа след смъртта на баща им, стараейки се покрусените деца да не усетят размера на катастрофата, която беше постигнала Уилоуглен.

Джош Манчестър беше добър човек и със сигурност искаше само най-доброто за Мелиса и брат й. Затова им беше толкова трудно да застанат срещу него. Ако беше лош и зъл, всичко щеше да бъде много по-лесно, каза си огорчено Мелиса. А така я осъждаше да страда от угризения на съвестта, че не е отговорила на очакванията му. Дали чичо й не беше решил да изиграе и последния си коз? Можеше ли да я притисне до стената със заплахата да й отнеме настойничеството над Закари? Трябваше ли да приеме предложението на Нюкомб, за да разреши веднъж завинаги този мъчителен въпрос? В очите й запариха сълзи. Чичо й беше доказал още веднъж добротата си, като през всичките тези месеци караници не беше споменал с нито една дума настойничеството и. Но сега…