Читать «Среднощен маскарад» онлайн - страница 154

— Роксбъри? Дук Роксбъри? — попита учудено той. — Чичото на Джейсън ви е платил пътуването до Америка?

Дебора се зарадва на интереса му.

— Джейсън ли? — попита невинно тя. — Кой е Джейсън?

— Приятел на брат ми — отговори с добре изиграно равнодушие Доминик. — Дук Роксбъри му е чичо.

— Така ли? Май се запознах с него на сватбата ти. Не беше ли един едър, изискан мъж с впечатляващи зелени очи?

— Да, сигурно е бил той. Само не мога да си представя откъде се познаваш с чичо му…

Дебора сви рамене и нежно прокара ръка по гърдите му.

— Аз самата не го познавам — призна тихо тя. — Джулиъс му е бил представен кой знае къде. — В гласа й прозвуча плаха молба: — Не искам да говорим за Роксбъри, нито за Джулиъс. Искам да говорим за нас.

Доминик потисна въздишката си и внимателно свали ръката й от рамото си.

— Дебора, не разбираш ли, че вече няма „нас“? — попита тихо той. — Можеше да го има, но всичко отдавна свърши. Колко пъти трябва да ти обяснявам, че миналото не може да се върне. Не мисли за онова, което беше в Лондон.

— Не беше толкова отдавна — отговори упорито Дебора. — Няма и четири години оттогава.

— Може и така да е, но времената се променят. Ти се омъжи за друг, аз също съм женен.

— Господи, какъв еснаф си станал! Къде е огненият младеж, в когото се влюбих някога? — изплака сърдито Дебора.

— Щом си била влюбена в мен, защо повярва в лъжите, които ти наговори брат ти? И защо се омъжи за стария Боудън? — отговори мрачно Доминик, който не понасяше да го наричат еснаф.

Дебора сведе поглед и отново впи пръсти в ръката му.

— Не исках да повярвам, но той е мой брат, а с теб едва се познавахме! Откъде да знам, че не си такъв, какъвто те описваше? Кой можеше да обори думите му?

— Нима сърцето не ти подсказа да ми вярваш? — попита цинично Доминик, който въобще не се интересуваше от чувствата й. От друга страна обаче, не беше в състояние да насочи разговора отново към интересната тема за дук Роксбъри. Все още не можеше да повярва, че старият скъперник е дал толкова пари на двама абсолютно чужди за него хора.

— Ах, Доминик, тогава бях млада и не знаех какво искам! А ти беше един дързък американец, толкова различен от кавалерите, които ме ухажваха. Откъде можех да знам, че мотивите на брат ми не са от най-благородните? Как да заподозра, че е решил да ме омъжи за онзи ужасен старец?

Доминик, който вече беше слушал тази тирада, следеше думите й с нарастваща досада. Гласът му прозвуча хладно:

— Дебора, всичко това вече не е важно. Ти си действала така, както си сметнала за необходимо. Няма смисъл да си блъскаме главите за отдавна минали работи. Не ти се сърдя за нищо.

— О, скъпи Доминик! Не разбираш ли колко щастлива ме правиш! Толкова размишлявах за грешката си и нямаше по-радостна от мен, когато Джулиъс ми съобщи, че ще заминем за Америка — първата ми мисъл беше отправена към теб. — Тя вдигна към него големите си, умолителни очи, чувствено извитата й уста сякаш го канеше да я целуне.