Читать «Среднощен маскарад» онлайн - страница 112

Ала когато всичко свърши, когато страстта отшумя и отстъпи мястото си на хладния разум, Мелиса неохотно се замисли за положението, в което беше попаднала. Докато притискаше страната си до неравномерно повдигащите се гърди на Доминик, тя с болка осъзна, че нищо не се е променило. Той не я обичаше, беше се оженил за нея против волята си и тя не можеше да си представи, че ще продължи да споделя леглото с мъж, тласкан от низка страст, а не от любов.

За свой ужас Мелиса усети как очите й се пълнят със сълзи. В продължение на един дълъг миг тя почувства, че не може да удържи хълцането си. Стисна устни с все сила, примигна няколко пъти и се нарече нещастна глупачка, оставила се да бъде заблудена от измамния мъжки чар. След тази нощ вече нямаше нужда да си въобразява, че би могла да му откаже каквото и да било. Със сигурност нямаше да може да му откаже удоволствията на леглото — нали беше разбрала, че само едно докосване е достатъчно да сломи съпротивата й. Е, добре, можеше да признае пред себе си, че е завладяна от чара му, но никога нямаше да допусне този мъж да проникне в сърцето й — защото тогава всичко щеше да бъде загубено!

Не, тя трябваше да се държи съвършено естествено и да проявява максимално равнодушие. Затова край на копнеещите погледи и въздишки! Беше загубила първата битка, но това още не означаваше, че се е предала и се е превърнала в плаха, отстъпчива мишка…

Очите й засвяткаха и неукротимият й дух започна да кове планове как да покаже на скъпия си съпруг, че дори и да има власт върху тялото й, никога няма да завладее сърцето и разума й. Ако е искал слаба женичка, копнееща за мъжка опора, тогава не е трябвало да се отказва от прекрасната Дебора Боудън, каза си злобно тя. Едновременно с това изпита странна потиснатост, като си представи Доминик с Дебора. В глухата въздишка, която се изтръгна от гърдите й, беше примесен страх от бъдещето.

Доминик чу тихата въздишка и се обърна към нея с изненадващо мек глас:

— Да те оставя ли сама? Надявам се, че не съм ти причинил болка?

Мелиса поклати глава и плахо избягна погледа му.

— Какво означава това поклащане на главата? — промърмори дрезгаво мъжът. — Искаш да остана при теб или искаш да ми кажеш, че не съм ти причинил болка?

Мелиса хвърли бърз поглед към бронзовото лице, огряно от трепкащата светлина на свещите и отчаяно си пожела съпругът й да не беше толкова завладяващо красив. Тази къдрава черна коса, тези развеселени сиви очи, тази чувствена усмивка, изкривила устата му… Ала решението й да не го допуска близо до себе си беше необоримо.

Тя се постара да изглежда равнодушна и отговори на усмивката му. После отмести поглед и проговори небрежно:

— Приеми го, както искаш. За мен е все едно.

Това не бяха точно думите, които Доминик очакваше да чуе, а предизвикателно хладната й усмивка го ядоса. Той се беше надявал, че Мелиса ще го помоли да остане, и въпреки проявеното равнодушие неволно се поколеба, преди да се отдели от изкусителното й тяло. В тона му прозвуча раздразнение:

— Тогава ще го приема като отказ. Отговорила си с не и на двата въпроса.