Читать «Измяната» онлайн - страница 6

След по-малко от година обучение Оуин напусна Звезден пристан, като призна пред себе си, че е направил грешка. Да признае същото пред баща си щеше да е много по-трудна задача — тъкмо по тази причина реши първо да посети роднините си в Ябон, а след това да събере кураж и да се отправи на изток за среща със своя строг родител.

Леко изшумоляване в храстите накара Оуин да сграбчи масивния си дървен жезъл и да скочи. Нямаше почти никакви умения с оръжията, тъй като бе пренебрегвал тази част от образованието си като дете, но затова пък разполагаше с достатъчно познания и можеше да се защити с жезъла.

— Кой е там? — викна той.

От тъмнината долетя глас:

— Здрасти там, край огъня. Излизаме.

Оуин се поотпусна, тъй като ако бяха разбойници, едва ли щяха да го предупреждават за появата си. Освен това си даваше сметка, че не е кой знае колко примамлива плячка, тъй като от известно време бе заприличал на дрипав просяк. Ала въпреки това нямаше нищо лошо да е предпазлив.

От мрака изплуваха две фигури, едната горе-долу колкото Оуин, другата с глава по-висока. Двамата бяха облечени с дебели наметала. По-дребният куцукаше забележимо.

Куцащият хвърли поглед през рамо, сякаш се опасяваше, че могат да ги преследват, и попита:

— Ти кой си?

— Аз ли? — отвърна Оуин. — А вие кои сте?

По-дребният отметна качулката си и рече:

— Локлир. Скуайър в двора на принц Арута.

Оуин кимна.

— Аз пък съм Оуин, син на барон Белефот.

— От Тимонс, зная, познавам баща ти — рече Локлир. Приклекна до огъня и протегна длани към пламъците. После погледна Оуин и каза:

— Доста си далеч от дома, приятелю.

— Бях на гости на леля ми в Ябон — отвърна русокосият младеж. — А сега съм тръгнал за дома.

— Дълъг път те чака — подметна загърнатата фигура.

— Ще се спусна до Крондор и ще потърся някой керван за Саладор. Оттам пък ще хвана кораб за Тимонс.

— Е, нищо лошо няма да вървим заедно поне до Ламут — каза Локлир и се отпусна изнурено на земята. Наметалото му се разтвори и Оуин забеляза по дрехите му кървави петна.

— Ти си ранен!

— Нищо сериозно — успокои го Локлир.

— Какво се е случило?

— Нападнаха ни на няколко мили северно оттук — обясни Локлир.

Оуин почна да рови в торбата си.

— Имам тук нещичко, подходящо за рани. Свали си жакета.

Локлир смъкна наметалото и жакета, а през това време Оуин извади от торбата превръзки и някакъв мехлем.

— Леля ми настоя да ги взема за всеки случай. Стори ми се глупаво, но ето, че не било тъй.

Локлир понесе стоически усилията на момчето да му промие раната — очевидно от удар със сабя в ребрата, — но потръпна, когато му слагаха мехлема. Докато го превързваше, Оуин подметна:

— Приятелят ти май не е от приказливите?

— Не съм му приятел — отвърна Горат и показа окованите си китки. — Аз съм негов пленник.

Оуин се опита да разгледа скритото под сянката на качулката лице и попита Локлир:

— Какво е направил?