Читать «Измяната» онлайн - страница 3

— Милорд — каза сержант Бейлс съвсем официално, — какво може да е това? — Сочеше нагоре по скалистата пътека, където някакво движение бе привлякло погледа му.

— Не зная — отвърна Локлир. — Да идем да видим.

Бейлс даде сигнал и патрулът свърна наляво. Съвсем скоро пред тях се разкри цялата сцена. По пътеката бързо се спускаше самотна фигура, загърната в черно наметало, а отзад се чуваха викове на преследвачи.

— Прилича на изменник, който си е имал вземане-даване с някой от Братството на Тъмната пътека — промърмори сержант Бейлс.

Локлир оголи сабята си.

— Изменник или не, не можем да позволим на тъмните елфи да го посекат. Току-виж си помислят, че могат да слизат на юг и да постъпват както им скимне с обикновените граждани.

— Приготви се! — извика сержантът и войниците извадиха мечовете си.

Непознатият забеляза войниците, поколеба се за миг, след това ускори бяг. Локлир видя, че е висок мъж, загърнат в тъмносиво наметало. Качулката напълно скриваше лицето му. Зад него търчаха неколцина елфи.

— Да им пресечем: пътя — предложи спокойно сержантът. Теоретично патрулът се командваше от Локлир, но той имаше достатъчно здрав разум да предостави водачеството на много по-опитния в подобни стълкновения ветеран.

Конниците се втурнаха в тесния проход, заобиколиха самотния беглец и се изправиха срещу моределите. Членовете на Братството на Тъмната пътека се славеха с множество отрицателни качества, но страхът и неумението да водят ръкопашен бой не бяха сред тях. Схватката беше яростна, но кралските войници имаха две преимущества: конете и времето, което пречеше на елфите да използват лъковете си. Моределите дори не направиха опит да опънат влажните тетиви — знаеха, че дори да успеят да стрелят, стрелите едва ли ще пробият металните ризници на противниците.

Един от тъмните елфи, по-едър от другите, се покатери на близката скала и изпроводи с поглед бързо отдалечаващата се самотна фигура. Локлир му препречваше гледката с коня си и елфът насочи вниманието си към младия благородник.

За миг погледите им се срещнаха и Локлир почувства почти физически омразата на странното същество. То го изгледа внимателно, сякаш се опитваше да го запомни за някоя следваща среща, после кресна някаква заповед и моределите започнаха да отстъпват в прохода.

Сержант Бейлс не беше толкова наивен, че да ги последва навътре, където видимостта щеше да е ограничена. Пък и времето продължаваше да се разваля.

Локлир обърна коня си към тъмната фигура, изправена до една канара в началото на пътеката, смуши го, после дръпна юздите току пред непознатия и се представи:

— Аз съм скуайър Локлир от двора на принца. Дано обяснението ти си го бива, изменнико.

Мъжът не отговори. Лицето му все още бе скрито под качулката. Зад тях шумът от битката бързо стихваше — моределите отстъпваха и се катереха по стръмните скали, където конниците не можеха да ги достигнат.