Читать «Музика на душата» онлайн - страница 2

И още един лист хартия, рисунка, направена на седемгодишна възраст. Цялата в черно. Госпожица Батс изсумтя. Не че момичето е имало само черен молив. Факт беше, че Куирмския колеж за млади госпожици имаше доста скъпи моливи във всички цветове.

И тогава, след като и последният въглен изцвърчава и се пуква, остава тишината.

И наблюдаващият.

Който се обръща и казва на някого в тъмнината:

— ДА. МОЖЕХ ДА НАПРАВЯ НЕЩО.

И отминава нататък.

Госпожица Батс отново прелисти страницата. Съзнаваше колко е разсеяна и нервна — чувство, споделяно от всеки, който си имаше доста работа с момичето. Хартията обикновено я караше да се чувства по-добре. По можеше да й се има доверие.

После беше дошъл проблемът с… със злополуката.

Госпожица Батс и преди беше съобщавала такива новини. Това беше опасност, която възниква от време на време, щом ръководиш толкова голям пансион. Родителите на много от момичетата често пъти се намираха в чужбина, поради една или друга работа, и понякога това беше точно такава работа, при която шансовете за богато възнаграждение вървят ръка за ръка с рисковете да срещнеш несимпатични хора.

Госпожица Батс знаеше как да се оправя в такива случаи. Беше болезнено, но нещата следваха своя ход. Посрещаха го с шок и сълзи, а след това, в крайна сметка, всичко свършваше. Хората си имаха начини да се справят с това. Съществуваше нещо като сценарий, вграден в човешкото съзнание. Животът продължаваше.

Но детето просто не беше мръднало от мястото си. Не друго, а именно вежливостта му й изкара акъла. Госпожица Батс не беше лоша жена, макар че цял живот се спичаше върху пещта на образованието, но беше съзнателна и много държеше на благоприличието, и си мислеше, че знае как трябва да протече едно такова нещо, затова леко се подразни, че то не става.

— Ъ-ъ… ако искаш да останеш сама, да си поплачеш… — бе подсказала в желанието си да побутне нещата в правилната посока.

— Това ще помогне ли? — я беше попитала Сюзън.

То би помогнало на госпожица Батс.

Единствено бе успяла да каже:

— Чудя се дали наистина осъзнаваш напълно това, което ти казах?

Детето бе останало втренчено в тавана, все едно се опитва да реши някоя сложна задача по алгебра, а после каза:

— Предполагам, че ще го осъзная.

Сякаш вече го е знаела от по-рано и по някакъв начин го е надживяла. Госпожица Батс бе помолила учителите да наблюдават Сюзън внимателно. Бяха й отвърнали, че е трудно, защото…

Чу се колебливо почукване на вратата на кабинета, все едно чукаше някой, който по-скоро би предпочел да не го чуят. Тя се опомни.

— Влез.

Вратата се отвори.

Сюзън никога на вдигаше шум. Всички учители го забелязваха. Обезпокоително е, казваха. Озовава се пред теб, точно когато най-малко я очакваш.

— А, Сюзън — каза госпожица Батс, а по лицето й пробяга скована усмивка, също като нервен тик у разтревожена овца. — Заповядай, седни.

— Разбира се, госпожице.

Госпожица Батс прелисти страниците.