Читать «Императорската перла» онлайн - страница 88

Той почтително я зави в носната си кърпичка и я пъхна в пазвата си.

— Ще я предам на господин Ку заедно с официално удостоверение, че разследването на убийствата му е попречило незабавно да докладва получените сведения за изчезналата скъпоценност. Така господин Ку ще може спокойно да се яви в столицата, без да се страхува от неприятни последици, и да предаде перлата в двореца. Надявам се императорските почести и оздравяването на Златен Лотос да утешат мъката му от смъртта на Кехлибар… Като й казах името, Хун, трябва да призная, че се показах крайно несправедлив към Кехлибар. Тя никога не е имала връзка с Тун Май и не е крояла планове да бяга с него. Искала е да получи тази рядка скъпоценност заради господин Ку, в знак на благодарност към мъжа, който е преобразил живота й и от окаяна робиня я е превърнал в своя втора съпруга, мъжа, чието дете е носила в утробата си. Тун Май тя е познавала само като син на предишния си господар, който от време на време е носил антики на съпруга й. Не е и подозирала за мръсните му сделки с Ян. По този въпрос се оказах в пълна заблуда. Допуснах непоправима грешка и единственото, което ми остава сега, е най-смирено да поискам прошка от душата на покойната.

Съдията постоя известно време безмълвен, с поглед, вперен в тъмния листак на мандрагоровата горичка оттатък ниския зид, опасал градината. После се извърна рязко и направи знак на сержант Хун да го последва. Върнаха се до портиерската къщурка, качиха се на конете и препуснаха към село Мраморен мост.

Търговците на пазара се суетяха около сергиите си. В този ранен час други хора не се мяркаха. Върху спокойните мътни води на канала се стелеше лека утринна мъгла. Тя сякаш извираше от дърветата, сключили клони над малкия храм на речната богиня. Старият монах метеше окапалите листа от стъпалата с дълга бамбукова метла. Съдията слезе от коня и тръгна нагоре по стъпалата под безучастния поглед на стареца, който очевидно не го позна.

От кадилницата на олтара се извиваха синкави облачета и изпълваха храма с упойващо ухание. През дима съдията смътно съзря лицето на богинята. На устните й играеше едва доловима усмивка.

Застанал със скръстени в широките ръкави ръце, съдията вдигна глава към неподвижния й лик и събитията от последните два дни се заредиха в съзнанието му. Във вихъра от събития имаше и някои странни съвпадения. Но съществуват ли изобщо съвпадения? Колко малко знаеше той всъщност за помислите и подбудите на своите съграждани. Как тогава би дръзнал да направи и най-малкия опит да разгадае какво кара всевишните сили да отреждат разпоредбите си?

— Ти си просто един идол, сътворен от човешка ръка, но си и символ на онова, което човек не знае и не му е отредено да знае — тихо изрече съдията. — Пред него сега смирено се прекланям.