Читать «Императорската перла» онлайн - страница 33

— Туан беше съвестен служител — отбеляза съдията Ди. — А сега продължавам с печатния текст:

На левия показалец на статуята има златен пръстен с огромен разкошен рубин. Според думите на началника на доброволната стража в селото хората вярвали, че този рубин е зло око, което може да урочасва, затова никой не смеел да го открадне. В двата горни ъгъла на олтара има по една дупка за въжетата, с които връзвали избраните с жребий жертви всяка година на петия ден от петата луна.

Първожрецът прерязвал вените на младежа с нефритов нож, след това напръсквал цялата статуя с кръвта му. После празнична процесия отнасяла тялото на речния бряг и там тържествено го предавали на вълните. Варварски обичай, за щастие отменен преди няколко години по нареждане на мъдрите ни управници. Твърди се, че статуята винаги е мокра, и аз установих, че гладката й повърхност наистина е влажна, но дали това се дължи на някаква свръхестествена причина, или на росата, оставям начетеният читател на настоящите редове да реши сам. Силно ме порази особената атмосфера на това чудновато място и побързах да си тръгна, като взех за свидетелство една старинна тухла от рушащата се стена.

— Това е. Странна работа!

Съдията Ди остави книгата на бюрото и направи знак на сержант Хун да го последва. В двора нареди на началника на стражниците да изведе два жребеца от конюшните. Излязоха от града през Южната врата. Препуснаха бодро за Мраморен мост покрай канала, обвит в студена утринна мъгла. В селото потърсиха началника на доброволците. Хората му се били прибрали на разсъмване след крайно напрегната нощ. Един разправял, че чул гласовете на духове да си шепнат в мандрагоровата горичка, друг — че нещо бяло пърхало високо сред дърветата. Мъжете не мигнали до зори, скупчени един до друг в градинката пред павилиона. Началникът добави още, че е запечатал вратата на павилиона, след като изнесли трупа на Кехлибар.

Съдията Ди кимна одобрително и двамата с Хун продължиха пътя си. Подминаха пазарището, пълно с улисани търговци, които подреждаха сергиите си, и поеха към гората. Когато стигнаха стария бор, откъдето започваше имотът на стария Тун, съдията слезе от коня и върза юздите за чворестия ствол на дървото. Сержантът направи същото и двамата продължиха пеша. Сега по светло излезе, че запуснатата къща съвсем не е толкова далеч. Скоро зърнаха порутения покрив на портиерската къщурка и обраслите в бръшлян зидове.

Под сводестата порта, водеща към градинката, съдията Ди изведнъж застина на място и хвана Хун за ръката. Висок широкоплещест мъж в дълга черна роба и с черна шапчица на главата стоеше пред павилиона с гръб към тях. Вратата на павилиона бе отворена, разкъсаната хартиена ивица, с която е била запечатана, потрепваше на утринния полъх.

— Хей! — извика съдията Ди. — Кой сте вие и какво правите тук?