Читать «Захапи за врата» онлайн - страница 3

Има всякакви видове вампири. Дори казват, че колкото болести върлуват, толкова различни са и вампирите¹. И не са само от човешкия вид (ако изобщо може да се твърди, че вампирите са хора). Навсякъде из планините Овнерог има поверие, че всяко привидно невинно сечиво или инструмент — да речем, чук или трион — започва да жадува кръв, ако бъде зарязано без полза за повече от три години. Хората от Джат дори вярват в дини-кръвопийци, макар фолклорът да мълчи по въпроса точно в какво вярват всъщност.

Две чудатости по традиция озадачават изследователите на вампири. Първият въпрос гласи: „Защо вампирите имат такава власт?“ В края на краищата, изтъкват изследователите, твърде лесно е да убиеш вампир. Има десетки начини да се отървеш от него, без изобщо да споменаваме трепетликовия кол в сърцето, който е приложим и спрямо обикновените хора, така че не се налага да хабите материала, ако са ви останали излишни колове. В класическия случай тези твари си прекарват дните в ковчези и не ги охранява никои освен престарял гърбушко, който не изглежда особено пъргав и би трябвало всяка скромна тълпа отмъстители да се справи с него без затруднения. Въпреки това един-единствен вампир успява да държи цяло село в озлобено покорство… Другата загадка е защо вампирите винаги са толкова тъпи. Сякаш не стига, че носенето на вечерен костюм денем ги издава тутакси, ами и предпочитат да живеят в овехтели замъци. Там се намират всевъзможни подръчни средства за победа над вампир, например лесно отпарящи се завеси, които без усилия можеш да усучеш в религиозен символ. А и нима вампирите си въобразяват, че като произнасят името си обратно, могат да заблудят някого?

На много километри от Ланкър една карета трополеше през планинските ливади. По подскоците й в коловозите личеше, че няма пътници и товар. Но с нея прииждаше тъма. Конете бяха черни, каретата — също, ако не се броят гербовете на двете вратички. Между ушите на всеки кон беше закрепен черен плюмаж, имаше ги и по ъглите на возилото. Може би тъкмо украсата създаваше странното впечатление за движеща се сянка, сякаш влачеше нощта след себе си. На билото на възвишението, където от отломките на срутена постройка растяха дървета, каретата спря със скърцане.

Конете стояха кротко, само потропваха с копита или мятаха глави. Кочияшът се гърбеше над юздите и чакаше.

Четири фигури летяха малко над облаците в сребристите лунни лъчи. Съдейки по звуците на разговора, някой се дразнеше, макар че резкият неприятен тон по-скоро подсказваше определението „вбесен“.

— Ти го остави да избяга!

Долавяше се и мрънкащата нотка на същество, свикнало да се жалва от всичко.

— Беше ранен, Лаки.

Този глас пък звучеше примирително, но имаше и намек за потиснато желание да прасне по ухото притежателя на първия глас.

— Ама аз много мразя тези създания. Те са истинска… лиготия!

— Да, миличка. Те са символ на едно прекалено доверчиво минало.