Читать «През цялата нощ» онлайн - страница 9

Не знаеше какво да прави, но после през стъклото видя, че отвътре приближава мъж. Когато човекът отвори вратата и забърза покрай него, момчето успя да се вмъкне във входа.

Коридорът беше мрачен, мръсен и миришеше на развалена храна. Някъде нагоре по стълбището се чуваха стъпки. Брайън преглътна, за да сподави страха си, и като се опитваше да се движи безшумно, започна бавно да се изкачва. Щеше да види къде отива жената, а после да се измъкне от тук и да потърси телефон. Навярно вместо да звъни на баба си, трябваше да съобщи в полицията, помисли си.

Майка му го бе научила, че когато наистина се нуждае от помощ, трябва да направи точно това.

А до този момент той не го беше сторил.

— Добре, госпожо Дорнън, Опишете ми как изглежда синът ви — спокойно каза полицаят.

— Той е на седем години и е дребен за възрастта си — отвърна Катрин. Седяха в патрулна кола, паркирана пред „Сакс“ близо до мястото, където допреди малко свиреше цигуларят.

Тя усети, че Майкъл успокоително стиска ръката й.

— Какъв цвят е косата му? — попита полицаят.

— Като моята — отговори момчето. — Червеникава. Очите му са сини. Има лунички и един от предните му зъби липсва. Носи същите панталони като моите, а якето му е почти същото, само дето е синьо, а моето е зелено. И е слаб.

Полицаят одобрително погледна към него.

— Наистина много ми помагаш, синко. А сега, госпожо, казвате, че портфейлът ви е изчезнал, така ли? Смятате ли, че може да сте го изпуснали или някой ви е блъснал? Искам да кажа, дали не е бил някой джебчия?

— Не зная — отвърна Катрин. — Портфейлът не ме интересува. Но когато давах на момчетата пари за цигуларя, сигурно не съм го напъхала добре в чантата си. Беше доста обемист и може просто да е паднал.

— Дали синът ви не го е взел и да е решил да си купи нещо?

— Не, не, не! — гневно отсече тя, като рязко поклати глава. — Моля ви, дори не си го и помисляйте.

— Къде живеете, госпожо? Искате ли да позвъните на някого? — Полицаят погледна към халката на лявата й ръка. — Например на съпруга си?

Съпругът ми е в болницата „Слоун-Кетъринг“. И много болен. Сигурно се чуди къде сме. Всъщност скоро трябва да сме при него. Очаква ни. — Понечи да отвори вратата на колата. — Не мога просто да си седя тук. Трябва да потърся Брайън.

— Госпожо Дорнън, незабавно ще разпратя описанието на Брайън. След три минути всички ченгета в Манхатън ще започнат да го търсят. Нали разбирате, може просто да се е отдалечил и да се е объркал. Случва се. Често ли идвате тук?

— Преди живеехме в Ню Йорк, но после се преместихме в Небраска — отговори му Майкъл. — Всяко лято идваме на гости на баба. Тя живее на Осемдесет и седма улица. Миналата седмица пристигнахме, защото татко има левкемия и трябваше да го оперират.

Мануел Ортис работеше като полицай едва от година, но вече много пъти се беше сблъсквал с мъката и отчаянието. Сега ги виждаше в очите на тази млада жена. Първо се бе разболял съпругът й, сега беше изчезнало и детето. За него бе очевидно, че тя лесно може да изпадне в истерия.