Читать «През цялата нощ» онлайн - страница 5

Губеха си времето. Нямаше търпение да отиде в болницата и да види как мама дава на татко големия медальон на Сейнт Кристофър, спасил живота на дядо му, когато бил войник по време на Втората световна война. Дядо му винаги го носел и дори имаше вдлъбнатина от куршум.

Баба му беше помолила майка му да го даде на баща му и макар че едва не се бе засмяла, майка му отвърна:

— О, майко, Кристофър е митологична личност. Вече не се смята за светец и е помагал само на онези, които са продавали медальоните.

— Катрин — отвърна баба му, — баща ти вярва, че му е помогнал в ужасните битки, и единствено това е от значение. Аз също вярвам. Моля те, дай го на Том и имай вяра.

Брайън не разбираше майка си. Щом баба му вярваше, че баща му ще оздравее с помощта на медальона, тя трябваше да му го даде. Момчето бе убедено, че баба му е права.

— „… спи в райски покой.“ — Цигулката замлъкна и жената, която даваше тона, протегна напред кошничка. Хората започнаха да хвърлят в нея монети и банкноти.

Майка му извади портфейла от раничката си и подаде на децата две еднодоларови банкноти.

— Ето, Майкъл, Брайън. Сложете ги в кошничката.

Майкъл взе своя долар и се опита да си пробие път през тълпата. Брайън понечи да го последва, но забеляза, че портфейлът на майка му се подава от раницата, а после падна на земята.

Той се обърна, за да го вдигне, но преди да успее някой се протегна и го грабна. Момчето видя, че това е слаба жена в тъмен шлифер и дълга коса, завързана на опашка.

— Мамо! — повика я Брайън, но всички отново бяха запели и тя не погледна към него. Жената, която беше взела портфейла, започна да се промъква през тълпата. Той инстинктивно я последва, уплашен, че ще я загуби от поглед. Обърна се, за да повика майка си, но тя пееше заедно с останалите „Бог да ви благослови, господа…“ Момчето разбра, че няма да го чуе.

За миг се поколеба, докато гледаше през рамо към майка си. Дали да се върне при нея и да я повика?

Но отново си спомни за медальона, който щеше да излекува баща му — той бе в портфейла и момчето не можеше да позволи на жената да го отнесе.

Тя вече завиваше зад ъгъла. Брайън се втурна да я настигне.

„Защо го взех?“ — отчаяно си мислеше Кали, докато вървеше на изток по Четирийсет и осма улица към Медисън Авеню. Беше се отказала да търси амбулантния търговец с куклите по Пето Авеню и бързаше към метрото на Лексингтън Авеню. Знаеше, че ще е по-лесно да отиде до Петдесет и първа улица, но усещаше портфейла като гореща тухла в джоба си и й се струваше, че накъдето и да се обърне, всички укорително я гледат. На Гранд Сентръл Стейшън щеше да е пълно с народ. Можеше да вземе метрото от там. Така бе по-безопасно.

Когато зави надясно и пресече улицата, покрай нея мина патрулна кола. Въпреки студа започна да се изпотява.

Навярно беше на жената с двете момченца. Поне лежеше на земята до нея. Кали си представи момента, в който бе забелязала стройната млада жена в розово палто, подплатено с кожа. Очевидно бе скъпо, както и раничката, и ботушите й. Тъмната й коса беше лъскава и блестяща. Жената изглеждаше така, сякаш няма никакви грижи.