Читать «Последната енциклопедия» онлайн - страница 181

Накрая той престана да говори така тихо и така естествено, че не само Хал, но и останалите слушатели се оказаха неподготвени за факта, че е привършил. Едва когато той слезе от амвона и се върна на мястото си в първите редици на стоящите хора, всички разбраха, че словото е свършило. Годлун излезе напред, качи се на подиума и се обърна към тях.

— Ще изпеем „Войнико, не питай“.

Започнаха да пеят без съпровод, но с хармонично сливане на гласовете, привикнали отдавна да звучат заедно, и Хал запя заедно с тях, защото думите — първоначално боен химн на наемническите войски на дружествениците, сключили договор да се бият на други светове — бяха от ония, които беше научил от Авдий толкова отдавна, че не можеше да си спомни някога да не ги е знаел.

„Войнико, не питай ти — ни днес, ни утре —

къде знамената ти отиват на война…“

Изпяха химна докрай, смирено стоейки в своите обикновени всекидневни дрехи, сред мирните стени на заобикалящите ги родни сгради, а когато приключиха, Годлун слезе от подиума. Вечерната служба беше свършила; небето над тях — все още без облаци — бе потъмняло с отслабването на светлината до дълбоко кобалтовосиньо, на което все още бе твърде рано да се видят светлите точици на звездите.

— Елате с мен — каза Годлун на Детето и поведе гостите си обратно към столовете в горния край на дългата маса. Неговото собствено място беше едно от двете места в самия край на масата. Другото място остана празно. — Моята жена, Меа — каза той на Детето за първото място вдясно от него, щом всички се настаниха. И кимна с глава към празния стол, сякаш представяше призрак.

— Господ да я пази винаги — рече Детето.

— Тя е в неговите ръце — продължи Годлун. — Вече шестнадесет години, откакто се спомина. Тази голяма къща, където се срещаме всички сега е планирана от нея.

Детето кимна отново, но нищо не каза.

— Не си ли женен? — запита го Годлун.

— Жена ми и аз живяхме под Божията благословия две години и пет дена — отвърна Детето, — преди милицията да я убие.

Годлун се облещи в него и примигна.

— Какъв ужас!

— Бог избра да стане така.

Годлун рязко се извърна, за да викне през рамо към вратата в дъното, откъдето идваха шумовете и миризмите от кухнята:

— Хайде! По-бързо, по-бързо!

При тия думи възрастните членове на рода се втекоха в помещението, за да запълнят останалите места на масата, доколкото изобщо имаше свободни места; други пък се появиха от кухнята с препълнени подноси.

Вечерята беше забележителна. Хал преброи петнадесет отделни ястия. Дори в сравнение с начина, по който ги бяха хранили другите земеделски семейства, откакто бяха слезли от планините, това беше направо банкет. Годлун очевидно се беше постарал до краен предел и бе вложил всичките си ресурси. По-специално имаше необичайно много вегетариански блюда, приготвени в съответствие с предписанията, които определяха какво може да си позволи да яде човек като Дете-на-Бога. Хал никога не беше виждал стареца да вечеря с такъв апетит; въздействието от това беше, че той стана необикновено общителен. Отговаряше все по-нашироко и по-нашироко на въпросите на Годлун, докато накрая, когато всички се преместиха в голямата дневна и двамата седнаха един до друг близо до огнището, нашарено от светлината на пламъците на огъня, който бяха запалили, за да прогони студа на пролетната вечер, Детето водеше почти монолог, като Годлун само от време на време подхвърляше по някой въпрос.