Читать «Последната енциклопедия» онлайн - страница 16

Сега обаче техните разговори станаха много гръмки и като че ли много хора говореха едновременно. Пред него бе останал само един човек, докато стигне до Точката на прехода. Как изобщо можеха да очакват да чуе нещо тук, ако пред него говореха така — а и, ако е там въпросът, отзад също? Като че ли всички от опашката приказваха. Човекът пред него пристъпи напред и освободи Точката на прехода. Хал влезе вътре, спря и гласовете избухнаха.

Не десетки, нито стотици или хиляди, не дори милиони, а милиарди и трилиони гласове на безброй езици спореха, викаха и го зовяха. Само че те не се сливаха в един общ, неразличим рев, какъвто бе ревът на Вселената. Всеки от тях оставаше различим и отделен от другите — не беше за вярване, но Хал чуваше всеки един и сред тях бяха онези три гласа, които той познаваше. Те го викаха, предупреждаваха го. Гласовете на Уолтър Наставника, на Малачи Насуно и на Авдий Заветника — и щом той разпозна тези три гласа, умствената стена, която го защитаваше, най-накрая се пропука и се сгромоляса.

Точката на прехода се завъртя около него. Той съзнаваше, че от собственото му гърло излиза някакъв звук — нещо, което чува от известно разстояние. Обърна се, залюля се и щеше да падне, но бе подхванат и задържан на крака. Човекът, който го подкрепи, беше младата жена от екрана, онази със зелените точици в очите. Тя някак бе физически тук, до него; и не бе толкова малка, колкото си беше помислил, когато видя лицето й от екрана. Въпреки това не й беше лесно да подкрепя скованото му дълго тяло и почти незабавно до нея се появиха двама мъже.

— Спокойно… дръж го… — каза единият и нещо дълбоко в него се раздвижи, задействайки някаква тъмнина като разпростиращо се петно от биологично мастило, изхвърлено от бягащ октопод. Тя плувна през него, забулвайки всичко в пълен мрак — дори неговия спомен за случилото се на терасата.

Постепенно Хал отново се пробуди — сред мълчание и спокойствие. Беше сам и гол в стая със стени от бавно променящи се пастелни тонове. Освен леглото и повърхността на масата, във въздуха до него висяха две платформи за сядане, бюро и малък басейн със сини стени и дъно, които караха водата вътре да изглежда много по-дълбока, отколкото Хал предполагаше, че е в действителност. Той се надигна на лакът и се огледа. Стаята притежаваше обезпокояващото свойство да се разширява в посоката, в която погледнеше, въпреки че той не долавяше никакво истинско движение на стените или пода. Озърна се наоколо, а сетне погледна към леглото, на което лежеше.

Никога не му бе хрумвало колко важен е фактът — при все че винаги го бе знаел — че е отгледан при съзнателно организирани спартански и архаични условия. Винаги му се бе струвало естествено книгите, които четеше, да бъдат тежки предмети от истинска хартия. В дома му да няма никакви подвижни пътеки и мебелите да са с масивна, веществена конструкция и с крака от материя, които ги държат върху пода, а не да бъдат устройства, които сякаш се реят във въздуха и да се появяват в същия този въздух или изчезват обратно при докосване на някой команден ключ.