Читать «Господаря на вълците» онлайн - страница 22

— Къде мислиш, че отиваш, графиньо?

— Трябва да се изкъпя! Веднага! — опита се да избегне погледа му.

За нейно учудване той я освободи, отпусна се в леглото и скръсти ръце зад главата си. Наблюдаваше я. Тя усети, че думите й го вбесиха, но Конар винаги се владееше. Не показа гнева си.

— Моля те, мила, както искаш! Бъди ми гостенка!

Тя се обърна с гръб и дългата й черна коса я скри от погледа му. Потопи се във водата, търсейки топлина, но тя бе изстинала. Трепереща, тя се сви и скри гърдите си с колене.

— Не можеш ли поне сега да се махнеш? — поиска тя.

Чу го да става. Усети как коленичи до ваната и повдига дълъг кичур от косата й.

— Ти си жестока, Мелизанда. Студена и жестока. Благодаря на боговете, че не те обичам. Дори твоят господ щеше да ме съжали, ако се бях влюбил в теб, защото ти обичаш да тъпчеш мъжете в краката си. Всички мъже, твоите и моите воини — които толкова искат да умрат за теб. Дори глупавата ми сестра и жената на брат ми паднаха в мрежата ти.

— Те са по-възпитани от теб.

— По-възпитани за викинги?

— Чувствува се, че в жилите им тече и ирландска кръв.

Той се засмя тъжно.

— Не аз съм жестоката — възкликна тя. — Ти си, който заповядва, иска, получава и…

— И покорява? — предположи той тихо.

— Искам да ти кажа, че никого не си покорил.

— Но аз съм сигурен, че ще покоря.

— Може да покориш всички, но не и мен.

Тя усети пръста му да я гали нежно по шията. Усети допира с цялото си тяло. Дори в утробата й нахлу топлина. Прехапа устните си в желанието си да го отблъсне.

— Моля те, махни се!

— Да, наистина трябва да тръгвам. Чакат ме някои недовършени неща. Надявам се да почувстваш липсата ми. Ще се върна. Мисля, че все още не мога да ти се доверя за през нощта — все още.

Конар отстъпи назад и взе дрехите си. Ризницата му остана на пода, но докато нахлузваше ботушите си от сърнешка кожа, той взе меча.

Миг след това го опря в брадичката й и леко я повдигна. Тя се стресна.

— Стига засега, Мелизанда! — предупреди я той меко, сините му очи я пронизваха. — Забавленията свършиха. Времето за детски игри отмина. Не знаеш какво ни очаква. Трябва да мобилизирам цялата си сила, за да се боря и няма да имам време за игричките ти.

— Моите игрички? — избухна тя сърдито. — Нима не разбираш? Трябваше да дойда тук, защото ти беше зает. Това е моята земя и моята крепост.

— Има малка разлика, госпожо. И ти, и крепостта, и земята сте мои. Аз ви спечелих с меч в ръката преди много години.

— Ти си омразен тиранин! Викинг! Ти си…

— Достатъчно! — Предупреди я той. Мечът му докосна плътта й и тя с усилие пое въздух. Острието повдигна кичур коса от гърдите й. — Стига, Мелизанда. Никога повече не бягай и най-вече никога вече не искам да те виждам на бойното поле със златната ризница. Та Жофроа за малко не те плени.

— И какво, ако ме беше пленил?

— Ние всички трябваше да умрем, за да те спасим, госпожо. Всички тези верни воини, на които толкова държиш. Аз съм викингът, за когото ти се ожени. За тебе викинг означава всичко свирепо и жестоко, нали Мелизанда?

Острието достигна до гърдите й. Тя стисна зъби и го отмести с ръка.