Читать «Господаря на вълците» онлайн - страница 16

— Не разбрах добре, милорд.

— Тя ми донесе голяма зестра наистина — отвърна ядно синът на Олаф и се закани с пръст във въздуха. — Беше си още дете и всичко стана заради онзи нещастник Регвалд. — Той се подвоуми и допълни: — Чувствах се виновен, че не успях да спася баща й. Моят вуйчо им беше обещал да им се притечем на помощ, ако има нужда. Пристигнахме твърде късно — той се втренчи в Свен с горящи очи. — Тя беше още девойче и тогава не можех да си представя, че…

— Че ще хване вълка за опашката? — подсказа Свен с усмивка, но побърза отново да стане сериозен. Конар не беше в настроение за шеги.

Тогава в негово отсъствие, Мелизанда беше успяла да се качи на един от собствените му кораби и се беше върнала тук.

Тя беше излъгала всички, че това става с негово съгласие.

И когато той се върна и разбра, побесня.

Виждайки мрачното настроение на господаря си, Свен реши да не се меси. Тя винаги е вълнувала Конар — винаги, откакто откри, че съпругата му е независимо същество, решено да се грижи за себе си и за наследството си.

Тази нейна независимост винаги ги разделяше. Мелизанда порасна и не можеше да се примири, че Конар е дошъл, за да остане тук. Преди години я беше пратил в манастир, а сега бе дошъл, за да запази нея и крепостта.

За момент Свен се запита: „Коя ли битка щеше да бъде по-трудна за Конар, тази с датчаните или тази със собствената му жена?“

Денят се очертаваше дълъг и тежък за Конар. Всъщност чак сега осъзна, че се е влюбил в Мелизанда. Това го караше да беснее, защото тя въобще нехаеше.

— Намери Регвалд. Накарай го да събере хората си. Ще реша какво да правя със затворниците и ще се срещна с Мелизанда тук, в двора, за да излезем пред войниците заедно.

— На вашите услуги — Свен кимна.

Конар се усмихна.

— Сигурен съм, че ще ме чака в уреченото време. Няма да рискува хората си. Това е в нейна полза.

Свен се отдалечи, за да изпълни заповедите. Конар го проследи с поглед, разкърши плещи и изсвири с уста към Тор. Черният жребец се подчини веднага на повика.

— Защо жените не бяха така добре възпитани като теб, приятелю?

Той пошушна нещо на коня, качи се на гърба му и бързо препусна навън.

Пленниците чакаха строени, общо двадесет и пет. Половината бяха датчани, които го гледаха с убийствена враждебност, а другата половина — хора на Жофроа, проклетия глупак.

Трябва да се обезглавят, помисли си Конар. Никой от тях не заслужаваше да живее. Един от французите се хвърли в краката му и целуна ботуша му.

— Милост, велики господарю на вълците! Моля за милост! Бяхме подведени.

— Убий го, Конар от Дъблин — извика един от датчаните на родния му език, — или го остави на нас.

Конар погледна тримата, които охраняваха пленниците — Абъл, Брион и Зигфрид.

Бе раздвоен. Помнеше молбата на жена си, да не убива. Тя не разбираше, че той мрази кръвопролитията, но нима досега не е проумяла колко опасни са хората на Жофроа и особено датчаните. Въздъхна дълбоко.

— Засега ги отделете. Пратете датчаните в подземието на източната кула, а останалите затворете в обора. Да бъдат добре оковани, защото не можем да мислим за тях сега. Охранявайте ги, докато реша какво ще ги правя.