Читать «Господаря на вълците» онлайн - страница 14

— Все пак пристигнах навреме, госпожо — каза той ядосано. Опита се да потисне гнева си. Не й дължеше никакви обяснения.

— Бих искала да знам колко ще останеш?

Той се усмихна:

— О, Мелизанда! Нима е толкова трудно да изречеш: „Благодаря ви, милорд, че дойдохте в такъв момент.“ Само: „Колко дълго ще останеш? Дано да бъде за малко.“ Да, зная, че щеше да си по-щастлива, ако някоя вражеска стрела бе пронизала сърцето ми, но тогава пък нямаше да съм ти от полза.

Очите й се присвиха.

— Да, жалко — прошепна и след малко добави: — Благодаря ти, че дойде навреме.

Отново го погледна в очите. Сега те горяха още по-предизвикателно.

— Но, милорд, бихте ли ми казали каква е разликата между двама викинги?

Проклета да е, помисли Конар. Тя винаги избягваше прекия отговор и знаеше как да го нарани.

Той отново стисна зъби. Наложи си да се усмихне.

— Е, ако се случи след време да преговарям с Жофроа или с някой от противниците си, ще знам, че няма да имаш нещо против да те разменя срещу друга плячка.

Беше негов ред да я уязви. Тя не можа да се овладее. Мечът й още беше под ръка. Вдигна го внезапно и замахна. Само бързите рефлекси му позволиха да отбие удара. Двата меча иззвънтяха със страшна сила, очите им се срещнаха, изпълнени с гняв. Мелизанда извика, изгубвайки почва под краката си. Изпусна меча, опитвайки се да се задържи за нещо, но наоколо имаше само голи камъни. Конар хвърли меча и успя да я хване в последния момент, преди да падне на земята. Ръцете му я обвиха през кръста, повдигайки я. Тя пое въздух, отхвърли назад глава и той отново видя омразата да гори в очите й.

Усмихна се. Колкото и пъти да я спасява, тя пак щеше да го мрази.

Но усети топлината на плътта й, спомни си податливостта на тялото й. Изпълни го горещо, непреодолимо и болезнено желание да я има. Изнемогващ от желание, той заговори бързо, за да отклони мислите си:

— Малка глупачка, едва не се уби. Е, добре, госпожо, днес е само началото и нека господ ми е на помощ. Тук аз заповядвам.

— Но ти не вярваш в господ, нали?

Ръцете му затегнаха прегръдката. Тя се опита да се освободи. Стисна зъби.

— Време е да покажем на хората нашия съюз, любов моя. Имаш половин час да се приготвиш. Чакам те на входа да приветстваме войските си. Стига кръв. Не ще позволя да продължиш да я лееш.

— Никога не съм жертвала хората си — ядно отвърна тя. — Всъщност аз съм жертвата!

— Бедната ми мъченица. Какво да се прави, такава е божията воля, Мелизанда.

— Пусни ме! — заповяда тя.

— Колко умно! Да те оставя да се изтърколиш по каменните стъпала! Да погубя такава сияйна красота — и толкова сладка. Не, Мелизанда, запомни! Винаги ще си само моя.

— Не се ли опасяваш, че ще те намушкам някоя нощ! — попита го тя студено.

О, тя беше топла и тръпнеше в желязната му прегръдка. Гръдта й предизвикателно се повдигаше и спускаше. Дори хриптенето на гласа й бе съблазнително, когато се бореше за глътка въздух.

Конар се наклони още повече над нея, все още с усмивка.

— Когато си легнем довечера, няма да ти е до бягство, кълна се. При тези думи тя пребледня. Осъзна какво щеше да стане и го ритна силно по пищяла. Мъжът извика от болка, но успя да се задържи на крака и подскочи заедно с нея на горното стъпало. За негово учудване тя се притисна към него, за да не падне.