Читать «Господаря на вълците» онлайн - страница 159

Тя се засмя.

— И да, и не. Нищо, което принадлежи на Жофроа, не ме радва.

Конар също се засмя.

— Да, това е едната гледна точка. Но има и друга.

— Каква? — попита тя. Той погали с пръст устните й и се усмихна.

— Ако не беше Жерар и неговото предателство, нямаше да имам такава прекрасна съпруга. И ако Жофроа не те беше отвлякъл, никога не бих повярвал, че моята враждебно настроена и непокорна, но изключителна жена, ме обича.

— Ти знаеше още преди да ти го призная — припомни му тя.

— Но ти никога не ми го каза, преди Жофроа да те отвлече, нима не помниш? Той искаше да ме разкъса и да ме даде на кучетата. Ти се хвърли пред мен и ме защити. Като сега си спомням как му обясни, че никога не може да убие любовта.

— Хм. И ти веднага ме скри зад себе си.

— Да, но твоите думи разпалиха сърцето ми — увери я Конар. Мелизанда го погледна в очите и отново се усмихна, целуна го, жадна да докосне устните му. Копнееше за неговия допир.

А той беше толкова нежен. Всеки път, когато го целуваше, тя чувстваше вълните на страстта. Дори повече — буря, ураган от чувства.

Отдръпна се от него, изведнъж почувствала, че болките в корема й не са от допира му.

— Конар?

— Да?

— Нищо, нищо. Не ми обръщай внимание. — Тя отново го целуна.

Болката се засили. Мелизанда вече едва си поемаше дъх.

— Любов моя — прошепна той. — Как ме привличаш…

— Конар?

— Да?

— Не е от целувката. — Устата й беше пресъхнала. Усмихна се. — Но пак ти си причината.

— Тогава…

— Бебето — прошепна тя тихо.

Той скочи заедно с нея и нежно я понесе към коня.

След минути бяха в крепостта. Мелизанда очакваше предишното дълго страдание, но второто раждане се оказа много по-леко. Дъщеря им се появи на бял свят само след няколко часа.

Детето беше красиво. Косата му не беше нито кестенява, нито черна, а огненочервена, а очите — сини като лятно небе, дори по-дълбоки.

— Виолетови — реши Конар, разглеждайки бебето. Той седеше на края на леглото и съзерцаваше дъщеря си, докато Мелизанда я люлееше приспивно.

Майката беше приятно уморена и очите й се затваряха. Иърин взе внимателно малкото от ръцете й. Полузаспала, Мелизанда почувства как Конар се опитва да стане и пръстите й го задържаха.

— Не, мили, не ме оставяй — прошепна тя. Той отново седна на леглото и я прегърна.

Тя чу в просъница неговите нежни и любящи думи.

— Не, любов моя, никога няма да те оставя сама.

Мелизанда се усмихна и затвори очи. Лежеше уморена, но спокойна и доволна.

Знаеше, че той наистина ще изпълни обещанието си. Той никога няма да я остави сама.

И тя ще го обича до края, него, Господаря на вълците. Цял живот, до вечността.

Времето беше тяхно, животът им принадлежеше и най-хубавото бе, че се обичаха завинаги. Изминалите години минаха като лента пред очите й. Невероятно беше да си спомни как се бореше с него, как го мразеше на моменти, как го предизвикваше.

Сега го обичаше и се страхуваше от любовта си.

Платиха с много мъка сегашната си радост. Преди бяха само двамата, а сега имаха и Роби… и това малко момиченце.

Мелизанда се замисли какво ли ще предскаже Мергуин за съдбата на дъщеря им и за общото им бъдеще.