Читать «Мрак по пладне» онлайн - страница 266

Дарик стоеше до него засмян. Прегърнаха се.

— Още си жив, а? — подхвърли варваринът.

— Още съм жив — кимна пълководецът. — Да отложим малко веселбата, защото от другата страна на този дракон има цяла армия западняци.

Хирад прихна така, че в очите му избиха сълзи.

— Извинявай… Как го каза само! — Овладя се и добави: — Слушай, войната свърши. Ти ще убедиш западняците да се махнат отвъд Чернотрън. Ако не те послушат, мога да им уредя малко представление, нали разбираш.

Дарик се усмихна и стисна раменете му.

— Ще видя какво мога да направя.

Хирад пристъпи към главата на Ша-Каан, събраха се и другите Гарвани. Гледаха Дарик, който отиде при Тесая. Варваринът плъзна длан по огромната глава.

— Благодаря ти, Велики Каан. Старият дракон отвори едното си око.

— Ти и твоите Гарвани спасихте Каан. Редно е аз да ти благодаря.

— Но защо си толкова натъжен?

— Загубихме къщата и това е лошо за нас. Прохода го няма. Не знам къде да търся други.

— Май не те разбирам… — смръщи се Хирад.

— Казва ти, че няма как да се върнат — обади се Ериан. — Поне засега.

— Но ние ще им помогнем да се приберат в своя свят. И то скоро, нали?

Хирад гледаше изпитателно тримата магове, а те въртяха глави.

— Не знам — промърмори Илкар. Хирад пак се взря в Ша-Каан.

— Знаел си, че може да се случи, нали? Затова дойде да провериш има ли го още прохода на Септерн.

— Разбира се. Но участта на три дракона е нищо пред спасението на цялото Люпило. Не е чак такава саможертва.

Хирад не знаеше какво да каже.

— Ще ви върнем все някак — заяви накрая. — Нали сме Гарваните?

— Няма ли граници твоята самонадеяност? — рече Дензър, но очите му блеснаха.

— Няма — потвърди Хирад.

Огледа полето. Дарик още говореше на Тесая, който кимаше и зяпаше трите дракона, легнали на земята да отдъхнат. Незнайния обикаляше оцелелите Закрилници и стискаше ръцете на всеки. Дензър и Ериан се прегръщаха. Ша-Каан надигна глава и започна да се взира в новия си дом, сините му очи не пропускаха нито една подробност. В мислите му се смесваха възторг, печал и надежда. Илкар се подсмихваше, скръстил ръце.

Пак успяха. Хирад охотно признаваше, че не е за вярване.

Само Троун го нямаше. Русият великан се бе отдалечил безшумно, щом скочи от своя дракон. Хирад си бе помислил, че ще е добре да остане сам за малко.

Войниците от Балея се развикаха стъписани, сочеха към съсипания бивак на западняците. Хирад се вторачи натам.

— Оставете го на мира! — извика властно. — Няма да ви стори зло.

Троун дотича при него, Хирад приклекна и го погали по главата.

— Какво си направил, по дяволите?!

Вълкът го гледаше сериозно, очите с жълти точици бяха влажни. Подуши въздуха и изръмжа дружелюбно. Сърцето на Хирад се сви от този звук.

— Троун, не знам дали ще ме разбереш… — започна дрезгаво, забравил всичко друго наоколо. — Ти винаги ще принадлежиш към Гарваните. И ние винаги ще те помним. Желая ти сполука, каквото и да срещнеш по пътя си. И дано душата ти намери покой.