Читать «Наследниците на Винету» онлайн - страница 256

Той измъкна рязко револвера от джоба, запъна го и го насочи към мен и жена ми. В същия миг бе сграбчен от двамата Ентърз, така че не успя да стреля. Олд Шуърхенд и Апаначка също наизвадиха револвери. Херцле застана пред мен, за да ми служи като щит, ала аз я избутах зад себе си и я предупредих:

— Без глупости! Няма да ни се случи нищо!

Нигъра опита да се отърси от братята, но те го държаха здраво.

— Няма да стреляш по Олд Шетърхенд, стреляй по-добре по мен! — извика Хариман Ентърз.

— Нито пък жената ще улучиш, не нея, а мен! — пригласи Себюлън.

В този момент на Нигъра се удаде да освободи десницата си.

— Тъй да бъде, добре! — изрева. — Значи по-напред вие двамата, с което ще се отърва от вас! Но после толкова по-сигурно другите двама!

Той отправи светкавично дулото към Себюлън и после към Хариман. Изстрелите изтрещяха. Незабавно се разнесоха и други два изстрела — от револверите на Апаначка и Олд Шуърхенд. Куршумите пронизаха исполина в средата на челото. Той се извъртя наполовина, започна да се олюлява и рухна на земята с двамата Ентърз, които бяха улучени в гърдите. Апаначка и Олд Шуърхенд се хвърлиха бързо към него да обезвредят смъртните му конвулсии. Херцле коленичи до Себюлън и Хариман. Само че двамата си бяха добре улучени. Хариман отвори още веднъж очи.

— Аз бях ваш "винету", от онази вечер на Нъгит Тсил — прошепна той. — Простено ли ми е?

— Всичко, всичко! — отговорих.

— Също на баща ми?

— И на него!

— Тогава… умирам… радостен!

Само тези думи пошушна. Сетне беше мъртъв. Себюлън лежеше неподвижен, но клепачите му потрепваха. Той също беше попаднал във владение на смъртта. Херцле плачеше. Погали го леко по страните. В същия миг той отвори внезапно очи, понадигна се на лакти, изгледа я и запита с привидно съвсем крепък глас:

— Вие плачете, мисис Бъртън? А аз съм толкова щастлив!

Усмихна се и притегли със сетни сили ръката й до устните си.

— Прочетете името под моята винету-звезда! — помоли.

Тя кимна. След кратка пауза той продължи с все по-затихващ глас:

— Вярвате ли… че моят баща… сега е избавен… избавен?

— Вярвам — отговори тя.

— Тогава… Слава Богу… не е все пак напразно… напразно!

Отпусна се назад и се изпъна. Беше починал и той.

Изправихме се. Исполинският Нигър лежеше мъртъв, с изцъклени очи между жертвите си.

— Трябваше ли да се случи това? — попита Херцле.

— Не! — отвърнах почти гневно.

— Да, не трябваше — съгласи се Олд Шуърхенд. — Можехме да го избегнем. Прекалено прибързани бяхме ние, безразсъдни!

— Както толкова често, както толкова често в по-ранните времена — вметнах аз, тъй като ми бе невъзможно да сдържа съвсем упрека си.

Те го понесоха спокойно.

— Сега какво ще последва? — попитах. — Смятате ли, че сте ликвидирали съзаклятието на работниците със смъртта на техния предводител? Или точно тази смърт ще доведе до по-скорошно избухване на онова, което искахме да предотвратим?