Читать «Наследниците на Винету» онлайн - страница 18

Почувствах как вътрешно трепери, да не би и сега да бъде отблъснат. И аз изпитвах състрадание, ала не биваше да отстъпя на това чувство господството над моите решения. Херцле ме обсипваше с умоляващи погледи, а след като и те не проявиха желание да въздействат достатъчно бързо, улови ръката ми. Тогава казах:

— Добре, тъй да бъде. Нека си дадем време за размисъл! Съпругата ми никога не е била с мен в Америка. Особено пък Ниагарския водопад очаква да види. Така че ние ще пътуване от Ню Йорк с параход по Хъдзън до Олбъни и оттам с железницата до Бъфало, откъдето до водопадите остава само един час. Ще отседнем в Ниагара- фолз от канадската страна и по-точно в хотел «Клифтън», където аз…

— Зная го, много добре го зная! — прекъсна ме той. — Човек може да намери там много добър подслон. Един хотел от първа класа, тих, изискан, съоръжен с всички достижения на новото време и…

— Well! — пресякох излиянията му, за да спестя похвалите, с които единствено себе си искаше да представи в светлина. — Щом ви е известен, толкова по-добре. Та тъй, ние ще се намираме там.

— Кога?

— Това сега още не знам. Най-добре ще е да поддържате връзка с управата на хотела, та веднага да ви известят за нашето пристигане.

— Правилно! Това е най-доброто и така ще сторя!

Нещата останаха такива. Имаше още няколко учтиви прощални думи и визитата — тя бе от далеч по-голяма важност, отколкото си мислех в момента — приключи.

Нямаше как Херцле да е изцяло доволна от мен. Тя е много склонна към милозливост и състрадание и боязливият, измъчен поглед на този мъж нямаше да може в продължение на дни да излезе от съзнанието й. Тя беше на мнение, че не съм бил достатъчно учтив и съм се държал отблъскващо с него.

— Защо постъпи така? — попита.

— Защото той ме излъга — отговорих аз. — Защото не беше открит и честен. Знаеш ли кой е?

— Да.

— Е, кой?

— Един от двамата останали синове на онова злочесто семейство, чийто всички членове са се самоубили.

— Да, той действително е това, но същевременно и нещо друго. Той не се казва Ентърз.

— Мислиш, че носи фалшиво име? Значи го смяташ за мошеник, някакъв аферист?

— Не. Точно защото е честен мъж, не носи истинското си име. Той се срамува от него. Предполагам дори, че единствено трите тома «Винету» са причина да се отрече от името си.

Тя беше толкова смаяна от изявлението, че забрави да подеме въпросите си. Ето защо продължих невъзмутимо:

— Считаш ли за възможно да съм убеден, че знам истинското му име?

— Кажи го! — подкани тя.

— Този човек не се казва другояче, а Сантър.

Изумена до краен предел, тя нахвърли на един дъх въпросите:

— Кой Сантър имаш предвид? Убиецът на бащата и сестрата на Винету?

— Да. Мъжът, който беше при нас, е негов син.

— Невъзможно, невъзможно!

— Напротив, напротив!

— Докажи!

— Това всъщност изобщо не е нужно. Ти би трябвало да го отгатнеш също така бързо и лесно, както аз.

— Наистина ли? Досега разбрах единствено, че го смяташ за лъжец, защото се нарекъл Ентърз, вместо Сантър.